Симеон Щерев на 60 г. пред Dir.bg - за живота, борбата и предизвикателството Станка Златева
Никога не съм си представял, че ще отида да работя в чужбина, казва специалистът
Симеон Щерев е български борец в свободния стил (до 62 кг). Носител е на бронзов олимпийски медал от Сеул 1988 година. Понастоящем е треньор. Избран е за треньор № 1 на "Левски" за 2008 г. Той е личен треньор на световната шампионка по свободна борба Станка Златева, на Радослав Великов, на Мишо Ганев.
През 1981 г. става световен шампион от първенството в Скопие. Щерев е трикратен европейски шампион - Варна 1982, Будапеща 1983 и Йоншьопинг 1984 г. Роден е на 8 февруари 1959-а, а тази година навършва 60 години. Ето какво сподели той в специално интервю за Сorner.dir.bg.
- Г-н Щерев, утре навършвате 60 години. Като погледнете назад, какво виждате, как се чувствате?
- Чувстваме се супер. Продължавам да се занимавам с това, което обичам. Радвам се на семейството. Може изтъркано да звучи, може да е клише, но за мен борбата е начин на живот. Радостен съм, че работя като треньор по борба. И аз съм бил състезател, и аз съм се учил. Спортът е до време, после идва момент, в който да предадеш това, което си научил. И, да, тези, които са били покрай мен и съм ги научил, и сега са добри специалисти. И Мишо Ганев е треньор, и Станка Златева е треньор, и Радослав Великов е треньор - предал съм им нещо. И така България става по-богата на специалисти. За мен това е нормалното и правилното развитие в спорта. Щастлив съм.
- Какво стана в Китай? Там бяхте последно треньор?
- Всичко беше много добре осем месеца. Работих по моя програма. На яригинския турнир от 10 категории имах 5 шампионки. Останалите бяха в зоната на медалите - второ и трето място. След това на Азиатското първенство от 10 категории, участвахме с 8 човека, имаме 6 златни медала и станахме отборно първи. Бихме японките, които винаги са надвивали китайките. След това имаше Световна купа, на която останахме втори - загубихме 6:4 от японките. Отборът се развиваше бързо и нагоре. След Световната купа обаче отборът мина да тренира по друга програма. Водихме разговори, но китайците искаха да има триразови тренировки, а това за мен не е добре и не съм съгласен, защото трябва да има баланс между тренировка и възстановяване. Това не ми импонира и така. Те си мислят, че колкото повече се тренира, толкова по-добре. А това не е така. Все пак се работи с хора, а човешкият организъм иска системна тренировка и след това възстановяване. Многото тренировки не е добре. Три часа сутрин, три часа следобед и час и половина след вечеря. Това са близо 8 часа на ден. Ненужно е. При такъв режим аз нямам желание. Това не е моята работа.
- Китайците са прословути с дисциплината си...
- (Усмихва се) Така е. И знаете ли какъв е проблемът - трябва да ги спреш. Трябва да кажеш на състезателя "спри". Иначе ще тренира постоянно. Правят всичко, което им кажеш. Аз искам да има баланс между тренировките и възстановяването.
- И сега какво е новото предизвикателство?
- За мое щастие имам предложения. Ако всичко мине добре и се разберем, ще приема ново предизвикателство. Скоро ще стане ясно.
- Да разбирам ли, че може да работите в Българската федерация по борба?
- За съжаление, не. Те даже и не са се поинтересували какво правя след Китай. Отворен съм за разговори. Може и да стане нещо, знае ли човек...
- Какво имате да делите с родната федерация? Познавате всички, респективно и те вас. Защо, както се казва в една поговорка, ".. не мелите брашно заедно"?
- Честно да призная, и аз се чудя. Ако искате ми вярвайте, но никога не съм си представял, че ще отида да работя в чужбина. Единственото нещо, което може да ме накара да не работя някъде, това е, ако не се чувствам щастлив. В Китай се чувствах супер. Работих много добре, но по моята програма. Борбата е моето хоби. Аз изпитвам удоволствие от подготовката, от постигането на резултати. Това е тръпка.
- Научихте се да изграждате състезатели. Това ли е голямото предизвикателство и удовлетворение?
- Да, това ми доставя огромно удоволствие и това е причината да съм в борбата.
- Тогава да ви върна назад във времето. Кога и какво видяхе в Станка Златева, за да се захванете с нея?
- Оооо, там историята е много странна. Това беше едно предизвикателство. Буквално ме разбирайте. Когато я видях за първи път, усетих, че има качества. Но само качества и талант не стигат.
- Добре, но какво ви направи впечатление, за да тръгнете заедно и да я изградите като състезател?
- Неее, реално тя ме предизвика. Когато я видях за първи път й казах, че тя е много далеч от борбата. Просто тогава тя нямаше с кого да тренира и ме хвана мен. Питах я от колко години тренира, а тя ми отговори нещо от сорта на 6-7 години. Директно й казах, че нищо не знае и е далеч от истината. Тя ми каза, че е била шампионка... Отговорих й, че не знам каква шампионка е, но е далеч от борбата. По това време аз се занимавах с Радослав Великов. Той тогава стана втори в света, а на следващата година стана и световен шампион. И тогава Станка ми отправи предизвикателството: Добре де, като толкова много знаеш, хайде да ме научиш! И така почнахме. Казах й да се разбере с федерацията, да я включа и нея в програмата, и така стана.
- И когато стигна до стълбичката...
- Това е смисълът на работата ми. Аз имам какво да кажа, когато стане въпрос за успехи на състезателите ми. Създал съм Радослав Великов - втори в света, на втората година стана световен шампион, трети на олимпийски игри, Мишо Ганев - световен шампион за младежи, световен шампион за мъже, Станка Златева - петкратна световна шампионка, два пъти втора на олимпийски игри. Ако е само един, да кажеш, че е случайно. След това работих в Азербайджан. Там Хаджиилиев е мой - трикратен световен шампион, два пъти европейски и трети на Олимпиада. Сега се занимавам с Елис Манолова, която се бори за Азербайждан. Тя е втора в Европа и е втора в света до 23 години. Това, за което говоря, е тръпка. Обичам това, което правя. Когато отидох в Китай с Радослав Великов, те нямаха световна шампионка. Те нямаха такава от години. На 57 кг взехме злато. В тежка категория нямаха медал, а ние донесохме злато от Азиатските игри. Може и да имам някакво просветление как да работя, но е факт това, че имам резултати. Когато изпиташ удоволствие от това, което правиш, нещата се получават. Ако изпитвам това удоволствие от работата в България, няма и да мисля за работа навън.
- В последните години стана така, че се хвалим с резултати в женската борба. Не че подценяваме работата на жените, но мъжете отстъпват като резултати. Защо стана така? Успехите се свързват със Станка Златева, а сега с Тайбе Юсеин?
- При жените се работи. Аз работих с Тайбе през 2012-а, а тогава тя беше готова за световна шампионка, но стана втора. В общ план обаче малко знаят да работят.
- Къде бъркаме?
- В спорта не трябва да се чака. Не може да седиш на едно място. Човек трябва да се учи постоянно. В този смисъл работата ми в Азербайджан и в Китай ме обогати много. Като прибавим и моят опит, явно нещата се получават. Всяко едно нещо, което показвам на състезателите си, минава през мен. Поднасям нещо, което съм го изпитал и знам как да го обясня. Борбата изглежда на пръв поглед, че е силов спорт, но има много техника, тактика, умения и мисъл.
- Какво се промени в борбата, според вас, в последните години?
- Ще отговоря така - там, където има система, има и успех. Давам пример с японките. Те имат силно развита система на обучение по борба. От петгодишни започват да тренират и работят по един и същи начин. И това при тях дава страхотни резултати. Правят по 4-5 олимпийски шампионки. И това не е случайно. Китайците по същия начин. Там видях схемата със спортните училища, както преди години бе в България. Говоря за спортен интернат, където състезателят спи, яде, тренира и всичко това е на едно място. Това много помага за развитието на спорта. При нас няма методика. Ние просто разчитаме да стане нещо.
- Ако ви кажат, че отговаряте за всичко в борбата, откъде бихте започнал?
- Именно от спортните училища. И бих заложил много на кадрите. Много е важно кой ще работи с тези деца.
- Имаме ли кадри?
- Много малко хора у нас знаят как да работят.
- А това е проблем?
- Не, това е голям проблем. Защото! Нормално е един човек, който се занимава със спорт на високо ниво, да получава такива средства, че да не мисли за нищо друго. А се оказва, че у нас не е така.
- В Китай как се стимулират треньорите, когато техен състезател вземе медал?
- Там е регламентирано. Треньорът получава 80% от финансовата премия на състезателя. Той получава такъв процент пари от премията на всеки негов състезател, взел медал. Там треньори и състезатели получават достатъчно средства, за да се чувстват спокойни. А у нас треньорът не мисли само за борба. Тук треньорите мислят как да преживяват. Отива на втора, на трета работа.
- Колко е заплатата на един треньор по борба у нас?
- Не е повече от 700-800 лева. За някой хора това може да са много пари. За мен не са. Това не са пари, които могат да ти дадат спокойствие да се занимаваш само с борба. Един треньор отсъства от вкъщи, пътува, лагери, състезания и т.н. Липсваш на семейството, правиш жертви. Просто това е спортът. И за тези пари... У нас има състезатели, които получават минималната заплата. Ми той отива и става охранител и взимат 3-4 пъти повече. Но за какъв сериозен спорт може да се мисли тогава... Ако вземе медал - да, ще получи пари от държавата. Но конкуренцията е толкова силна, че няма такава гаранция. И като не вземе медал? Какво правим? Как да живее? Каква мотивация да очакваш от такъв човек. Държавата трябва да се обърне сериозно към спорта. Имам предвид това пари да отиват в клубове, които създават медалисти. Когато в един клуб има медалисти, това означава, че там се работи правилно. Не съм привърженик на принципа на всички по-малко. Не. Там, където се работи добре, дай повече, защото ще има резултати. Като даваш на всички по-малко какво става. В клубовете се назначават чистачки и персонал, за да се оправдаят разходи, записваш деца, записваш участия и просто съществуваш. И защото съществуваш, искаш пари. По този начин никога няма да имаме спорт на високо ниво. Парите трябва да отиват при треньор, който заслужава, който има успехи. Нещата не са сложни. Тази формула работи в други страни. От години говоря личният треньор да получава у нас поне 50% от премиите на състезателите си. Така ще има стимул. В националните отбори трябва да има един главен треньор, а със състезателите да работят личните наставници. Това може да се реши и от министъра на спорта, може и от отделните федерации. Вижте, ако няма личен треньор, как ще идват децата в спорта? Как ще се развива даденият спорт. Има какво да се мисли и вярвам, че ще дойде време, в което това ще стане факт.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}