"Гордея се, че историята на Ейдриън най-накрая е разказана. И ще насърчи младите хора да преследват мечтите си."

Джими Дохърти говори през сълзи. Не може да е иначе, защото думите са за сина му. А той можеше да е велик футболист, суперзвезда и лице от кориците на списанията като Кристиано Роналдо. Детето-чудо, което светът не успя да види. Трагичната му история не оставя очите на Джими сухи нито за ден.

"Клас 1992" нарекоха генерацията на Манчестър Юнайтед с Бекъм, Гигс, Скоулс, Бът и братята Невил, която като огромен железобетонен мост пренесе клуба в друго измерение. Свои момчета с ужасно много талант и мечти.

Те бяха гръбнакът на шампионските отбори на сър Алекс Фъргюсън от 90-те и първото десетилетие на новия век. Но историята на Клас 1992, стигнала и до екраните по света като филм, пропуска едно име. За него никога не се говореше. Поне не до скоро.

Ейдриън Дохърти е роден през 1973-а в Страбейн, малко градче в Северна Ирландия. На 9 скрива топката на 14-годишните, а на 13 го вижда Мат Брадли - шефът на скаутите на Манчестър Юнайтед.

"Алекс, в отбора на Муурфийлдс Бойс в Ирландия има едно момче...", започва разговорът с Фъргюсън. На шотландеца му трябват 15 минути гледане на мач на хлапето, за да звънне на татко му Джими. "Взимаме момчето ти, той е невероятен!", казва сър Алекс, който тогава още е далеч от това да е сър.

"Еди беше изключителен футболист - спомня си днешният треньор на Лестър Брендън Роджърс, който по това време е още играч. Той придружава талантливия Дохърти за пописването с Юнайтед и сам минава проби в Ливърпул (неуспешно). - Баща му и аз си говорехме, че потенциалът и здравият му разум са гаранция за голяма кариера. Ейдриън беше изключително зрял за възрастта си."

Годината е 1987-а, а в тогавашната тренировъчна база на Юнайтед "Клиф Граунд" вече са се появили Пол Скоулс (от Солфърд), Гари и Фил Невил (от Бери), Райън Гигс (от Кардиф). Още го няма лондонският суперталант Дейвид Бекъм, който влиза в академията на "червените дяволи" чак през 1991-ва.

Отборът на Юнайтед до 19 години печели купата на Футболната асоциация, а Дохърти е титуляр пред Лий Шарп и Гигс - и двамата по-големи на възраст от него и играещи на крилото.

"Той беше невероятен футболист - казва за него Гигс, който прави дебют в първия тим през 1990-а. - Наистина невероятен! Не съм виждал никога такъв талант, а скоростта му бе като от електронна игра.

Различен бе във всяко отношение, обличаше се различно, говореше за музика и литература. На терена бе най-добрият от отбора ни, без съмнение."

Embed from Getty Images

Но две поредни контузии със скъсване на връзки в коляното блокират пътя на Док, както го наричат в отбора, към първия тим. Два пъти на едно и също място, което е изключително рядко за футбола.

"Зад кулисите на Манчестър Юнайтед има едно хлапе, което Алекс Фъргюсън пази като скрито оръжие от света - пише в. "Манчестър ивнинг нюз" в началото на 90-те. - Ейдриън Дохърти е толкова бърз, че може да гони гълъбите. В краката му има толкова магия, че треньорите в школата на Юнайтед тихичко си говорят - такъв потенциал не е виждан от времето на Джордж Бест."

В отбора влиянието му е голямо, той е душата на компанията - свири на китара, пее и пише стихове. Всички го обичат. Контузиите обаче спират развитието на таланта, а и избуяването на Гигс, Шарп, появилият се Бекъм, както и привличането на Андрей Канчелскис, не помагат. Всички те играят на фланговете.

Дохърти не записва нито един мач за първия тим на Юнайтед, въпреки че Фъргюсън и останалите са убедени, че талантът му е по-голям от този на конкурентите. Физически и психически Док не успява да преодолее травмите. След всяка операция и възстановяване е все по-колеблив и се съмнява във възможностите си.

Крепи го това, че всяка сряда и събота свири из клубовете в Манчестър кавърите на любимия си Боб Дилън, а и няколко свои песни. Музиката е другият му голям талант и страст.

През май 1992 г., когато се е завърнал и играе добре за тима до 21 г., следен отблизо от Фъргюсън, Ейдриън получава решаващ удар от съдбата. Коляното му отново не издържа. Клубът поема разноските и го праща при светило в Ню Йорк, къде да получи точна диагноза и предписание за терапия. Пътува заедно с приятеля му Лео Къзънс, с когото са основали групата The Mad Hatters и свирят по клубовете.

За тези няколко дни, в които разбира, че травмите имат опустошителен ефект, Дохърти решава бъдещето си. Къзънс разказва как по време на полета обратно е опитвал да го убеди, че не е приключил с футбола.

"Той бе решил - спомня си Лео. - Мислеше вече за това как ще се развие животът му след Юнайтед, защото усещаше, че няма бъдеще в играта с това коляно."

През 1993-а Джими Дохърти откарва момчето си обратно от Манчестър към дома. Ейдриън се стабилизира физически и психически донякъде, изиграва мачове за Дери Сити, но страстта за футбола сякаш угасва. Мечтата му е мъртва.

Embed from Getty Images

"Хората остават с грешно впечатление за него - казва днес Джими, отново с навлажнени очи. - Мислят си, че това, което се случи в Юнайтед, го е накарало да изпадне в депресия и да провали живота си. А той имаше най-щастливите си години от 20 до 26."

Ейдриън търси кариера извън играта, подписва краткосрочни договори на различни работи и пътува из Европа. Свири, работи, живее и опитва да не мисли за това какво е можело да бъде... През април 2000 г. момчета от град Хага разказват как техният ирландски приятел гледа в местен бар мача, с който Юнайтед печели шестата си титла за 8 сезона, воден от Гигс, Бекъм, Скоулс, Фил Невил и Гари Невил... Пие бира. Усмихва се, щастлив е. Въпреки че не е на терена. За последен път някой разказва история за Ейдриън именно за този ден.

Месец по-късно, отивайки на работа една сутрин, се подхлъзва и пада в един от каналите на Хага. Удря лошо главата и гърба си. Близо месец е в кома, а на 9 юни 2000-а, ден преди да навърши 27 години, Ейдриън умира в болницата в Холандия. Погребението му е седмица по-късно в Северна Ирландия. Юнайтед изпраща венец. Сър Алекс пише на баща му лично писмо със съболезнования.

Филм за Дохърти се появи през 2017-а, около година след книгата на английския журналист от "Таймс" Оливър Кей, в която много митове и легенди са разбити.

"Години наред хората шушукат за обстоятелствата около смъртта на Ейдриън - казва авторът. - Замесени били наркотици, алкохол, депресия. Дори дълго време навсякъде се тръбеше, че той живеел в Амстердам и инцидентът станал именно там - тоест, ясно защо е отишъл и какво е правил в града това лято... Истината е различна, просто хората намират лесно обяснение."

Ейдриън е работил за фирма за обработка на дърво в Хага, разкрива Кей. Едновременно е свирил и с местна група, а негови видеа в интернет могат да се намерят и днес - как свири и припява парчета на Боб Дилън, когото обожава. Той е бил щастлив с новата си приятелка и е мислил за това да остане да живее в Нидерландия.

В новината за смъртта му, вестник "Манчестър Ивнинг Нюз" пише:

"Той трябваше да бъде футболният Боб Дилън в екипа с номер 7 на Юнайтед, прославен от Джордж Бест."

На 3 декември 2005-а стотици хиляди напълниха улиците на дъждовния Белфаст, за да изпратят в последния му път Бест - великия и недостижим бохем и гений на футбола в страната. А пет години по-рано пак в Северна Ирландия, в слънчевия 16 юни, едва петдесетина приятели и близки погребаха Ейдриън Дохърти. Момчето, което сър Алекс и Юнайтед виждаха като новия Бест.

Съдбата обаче не беше на едно мнение с тях.

Embed from Getty Images