Преди 100 години се започва. Българският национален отбор по футбол играе първия си мач като официален състав на държавата в най-популярната вече игра през май 1924-а. В предходната 1923 г. е основана Българска Национална Спортна Федерация (БНСФ), като на събранието за нейното учредяване във Военния клуб в София присъстват представители на всички дружества от различните градове, вече създадени и действащи до този момент.
А с наличието на федерация, България вече може да бъде приета като член на ФИФА. И това се случва през 1924-а. И дава възможност за изиграването на първия мач в историята на националния отбор по футбол на страната ни.
Останалото е история. Стогодишна вече. Седем класирания на световни първенства, две участия на европейски финали. Множество паметни мачове и велики победи над сили като Германия, Франция, Италия, Аржентина. Немалко трудни моменти и поражения - та кой ги няма?
Corner.bg ви представя поредицата "100 години национален отбор на България" - в серия материали ще погледнем към незабравими отделни мачове или периоди в този век история на единствения отбор у нас, около който всички фенове би следвало да са единни в подкрепата си.
Днес е време да се върнем към три мача, изиграли огромна роля в българския футбол. За съжаление - негативна. Прочетохте и се върнахте към победите и еуфорията. Но ето ги и трите национални "футболни катастрофи", случили се само в рамките на 15 години. Две от тях спряха България да е в елита на Европа, а третата сложи край на най-успешното ни поколение.
Кошмарът в Сплит - Jeli to moguce?
Това е фразата, която коментаторът Младен Делич крещи в микрофона си, след като Любо Раданович с глава вкарва онзи гол, който никога не може да бъде забравен от всеки български фен, свидетел на мача. И до днес възклицанието му "възможно ли е това?" остава символна за югославския спорт.
На 21 декември 1983-а гостуваме на Югославия в Сплит в решаващата европейска квалификация. От група излиза само един отбор, а финалите на първенството са в онзи велик формат - само 8 отбора от цяла Европа са там. Абсолютният елит.
Ние сме трети с пет точки, съперникът е втори с 6, а Уелс е на върха със 7, но вече е изиграл всичките си мачове. При 2 т. за победа по тогавашния регламент, ситуацията е следната:
- Ако Югославия бие, класира се като първи.
- При реми на финалите отива Уелс, който е с по-добри показатели в преките мачове с югославяните.
- Ако победи България, печели групата заради по-добрите си показатели срещу Уелс.
Това е мач "или-или" - финал за първо място в групата, като цели три отбора чакат да го спечелят.
Незабравим е онзи двубой на "Полюд". Напук на очакванията, че големият залог ще скове играчите и ще е напрегнато, без голови положения и с търсене да излъжеш противника, става страхотно зрелище.
Нашите помнят как нелепо са загубили в София от югославяните година по-рано, когато от много дебнене и изчакване, ни вкарват един гол и си тръгват с 0:1.
Затова от първата минута сигналът е за атака. Гиби Искренов открива в 28-мата, а българите имат и още положения. Съперникът обаче е в невероятен състав:
Симович, Катанец, Млинарич, Йешич, Перузович, Раданович, Зоран Вуйович, Баждаревич, Гудель, Сушич и Златко Вуйович. Всичките са звезди за региона, а и за европейския футбол, като блестят в местния Хайдук, Динамо Загреб, грандовете от Белград... А Сафет Сушич е ас на Пари Сен Жермен - плеймейкър от световна класа.
Именно той връща гола почти веднага за 1:1 и първото полувреме завършва така.
Иван Вуцов пуска на терена следните 11 за България:
Михайлов, Арабов, Георги Димитров, Петров, Здравков, Живко Господинов, Садъков, Гочев, Искренов, Стойчо Младенов и Сираков. И нашите играят за голове и в атака, никакво дебнене и надхитряне.
Допускаме втори гол - пак този Сушич ни наказва в 53-ата минута. Но само седем по-късно капитанът Димитров вкарва поредния си важен гол за националния отбор - 2:2.
И настава такъв хаос, че ситуациите се редят пред вратите - инфарктни минути!
В 89-ата съдията Кастильо дава фаул за югославяните и нашите се готвят за опасно центриране. Но отнемат топката и тръгват в светкавична контраатака. Ради Здравков е с топката вляво, елиминира и последния в отбраната - сам е срещу вратаря Симович, а до него тичат пред празната врата Сираков и озовалият се чак там централен бранител Гошо Димитров. Трябва просто един пас вдясно - съвсем лесен, без никой да пречи... и се класираме на европейското. Но Здравков стреля във вратаря и изпускаме поредния златен шанс за гол. Това става в 16-ата секунда след изтичането на 90-те минути. В онези години добавено време се даваше изключително рядко, обикновено не повече от 60-90 секунди...
Нашите невярващи са още в другото поле, когато Симович рита топката далеч напред, Златко Вуйович я овладява и центрира, а Раданович забива с глава във вратата ни! Защитникът на Партизан Любо Раданович, който никога преди това не е вкарвал за Югославия, бележи точно в този момент. Кошмар!
Те отиват на Евро 1984, редом с домакина Франция, ФРГ, Испания, Дания, Португалия, Белгия и Румъния. Ние отпадаме по най-ужасния и болезнен начин. Просто е невероятно - имаме 10 чисти положения в Сплит, като в последните 20 минути са поне 4. А това в края е необяснимо. Един пас на три метра вдясно пред празната врата... Драма, като за филм.
У нас реакциите са (както е типично за 70-те и 80-те) крайни. Говори се дори, че нашите са се наговорили на терена с югославяните - един от двата отбора да вкара накрая, за да не иде на първенството Уелс. Това изглежда доста нелепа теория, когато видиш тази последна минута... Защо Симович да спасява тогава удара на Здравков? Не е ли по-лесно да я пусне зад гърба си? Какво му гарантира, че след секунди неговите съотборници ще вкарат?
Просто изпускаме шанс с една ситуация, каквато във футбола се вижда наистина веднъж на 100 години.
Иван Вуцов обаче е оставен на поста си и след 3 години България се връща в голямата игра, класирайки се за Мондиал 1986. А след това силното ни поколение тръгва към това проклето Европейско, на което все още никога не е успявал отборът ни да достигне. Идват квалификациите за Евро 1988.
Кой си ти, Гари Макай?
Квалификациите са невероятно трудни, както е винаги в онези години за континенталните шампионати. Пак повтаряме - там отиват само осем отбора в цяла Европа. Групата ни е с изключително сложни съперници.
Там са белгийците - четвърти в света от 1986-а, а и играли на последните две европейски първенства. Това е поколението на Пфаф, братята Ван дер Елст, Веркаутерен, Вандерейкен, Кулеманс, Геретс, вече изгряващия Енцо Шифо... Изключителен отбор.
Там са и коравите ирландци, пълни със звезди от английските грандове, водени вече от Джеки Чарлтън. В техните редове са Пол Макграт и Кевин Моран от Манчестър Юнайтед, , Рони Уилън, Рей Хаутън и Джон Олдридж от Ливърпул, Пади Бонър от Селтик, Франк Стейпълтън, Тони Каскарино, Кевин Шийди... играчи, които на Острова са звезди. За първи път "детелините" имат и силен отбор, не само единици.
В групата ни чакат и шотландците - играли на последните четири поредни Мондиала, но сменящи поколения. Люксембург допълна състава на квалификационната ни компания.
Програмата отрежда да започнем и да завършим срещу "гайдарите".
През септември 1986-а отиваме в Глазгоу и правим 0:0, което е прието като успешен старт. В нашия състав има и доста отсъстващи, така че - точката си е точка. Още повече, че в същата вечер в Брюксел смелите ирландци не се дават на Белгия - 2:2. Така никой няма предимство след първия рунд мачове между четирите отбора, които очевидно ще търсят класиране. А на финалите отива само един.
През ноември гол на Лъчо Танев носи 1:1 срещу белгийците навън, което е и последният ни мач за 1986 г. Добре е - две точки от две гостувания срещу два от трите ни конкурента.
На 1 април идва ужасно труден мач съвсем не на шега с ирландците в София, който печелим с нови два гола на Танев, като вторият е от дузпа само 8 минути преди края.
И пак Лъчо бележи един от головете при 4:1 на терена в Люксембург в края на април, с което събираме 6 точки от четири мача. А Танев е с четири гола от общо 7, които сме реализирали. Сираков, Христо Колев и Садъков също се разписват в Люксембург.
В края на май с лекота бием с 3:0 същия съперник и в София (Сираков, Йорданов и Колев), за да оглавим групата с осем точки. Но най-трудното предстои.
На 23 септември България изиграва един от най-силните си мачове, пореден паметен за онова поколение от 80-те пред претъпканите трибуни в София. Бием четвъртите в света с 2:0, като Сираков открива а Лъчо Танев бележи изключителен гол след солова акция, тръгнала почти от центъра. В онзи следобед на "Васил Левски" с номер 7 на гърба в българския екип дебютира Христо Стоичков. Няма как - новобранец е, а 8 е за Сираков. 9 е Танев, с 11 - Искренов. Каква атака само!
Ицо, който изобщо не се държи като дебютант с извадената от гащетата фланелка и вродения му непукизъм, независимо колко важен е мачът (остана си така през цялата му кариера), печели нарушение и от фаула качва топката на главата на Сираков за 1:0. Останалото, както казват, е история. Стадионът и отборът просто не оставят на белгийците да си поемат дъх.
Отиваме в Дъблин с ясната мисъл, че точка вероятно ще ни класира. Но не я постигаме. Бият ни с 0:2, като условията са толкова ужасни, че вятърът на моменти заплашва да вкара топката директно след острите корнери на домакините. А и без него, те няколко пъти вкарват с нея във вратата стража ни Антонио Ананиев. И при двата им гола в наказателното ни поле е хаос, центрират отвсякъде и ни прегазват физически.
И така стигаме до кулминацията, но пак сме си постлали добре.
На 11 ноември приемаме Шотландия, като равенството ни стига да сме на европейските финали за първи път в историята. Съперникът е отпаднал от играта. Белгийците с 9 точки - също. Ние имаме 10, а Ейре е с 11 на върха в групата, но без повече мачове.
При реми или победа сме първи, но загубим ли... повтаря се кошмарът от предходните квалификации.
В дъжда на 11 ноември сълзите не се виждат, а са реки - в очите на над 55 хиляди. България някак успява да изгуби мач срещу отбор, който реално не играе за нищо. Шотландците цял мач се бранят, но не допускат гол. А в 87-ата минута резервата им Гари Макай стреля по диагонала и топката спира в мрежата откъм сектор "Г" - 0:1.
Необяснимо е и днес... Като Сплит. Как е възможно?
Ирония на съдбата - този тип Макай никога повече не вкарва за националния, не го е правил и преди това. Като Раданович... Един гол, но право в сърцето ни. Така е решила съдбата, да не идем на европейското, когато е в най-елитния си формат.
А два пъти реално сме го заслужили, пропускайки класирането в сетния миг.
У нас започва "лов на вещици", правят се тежки изводи и се търсят виновниците. Това е фактическият край на генерацията, изнесла битките от 80-те. Някои от основните фигури остават и за следващите квалификации, но не и селекционерът Вуцов. Не и капитанът Димитров. Не и Петър Петров, Арабов, Танев, Гочев, Искренов...
Подмладяването е с Ицо Стоичков, Емо Костадинов, Ники Илиев, Любо Пенев, Трифон Иванов. Все хора, които няколко години по-късно пишат една друга история. Със златни букви.
Унижението в Ланс и пророчеството на Бонев
България се класира за Мондиал 1998 под ръководството на селекционера Христо Бонев, изпил горчивото уиски от шотландците като асистент на Вуцов 11 години по-рано. Легендарният Бонев изживява тежки дни начело на тима - след Евро 1996 БФС вади от отбора Любо Пенев, а Стоичков обявява бойкот и напуска заради него. Следва скандал между двете звезди и селекционера, но той е потушен. Класираме се елегантно кръг преди края, след като бием Русия в София с 1:0, с незабравимия гол на Трифон Иванов.
На Мондиала нашите обаче вече не са единната група от Щатите четири години по-рано. В тима атмосферата е далеч от добра.
И това неминуемо се отразява на представянията на терена.
Започваме с 0:0 срещу Парагвай, а е ясно, че това е най-добрият ни шанс за победа в групата. Съперникът обаче е изключително корав, а вратарят им Чилаверт едва не ни вписва в историята с гол от фаул, който е близо да отбележи. Булдога е майстор на такива преки свободни. И все пак - 0:0 на старт на световно не е трагедия.
Следва загуба от Нигерия с 0:1 на "Парк де Пренс", който навява спомените за чудото от 1993-а, но само те не стигат. Африканците ни надиграват, при това на втори пореден Мондиал. Този път не ни разгромяват, както в Щатите, но и това 0:1 с гол на Икпеба си е напълно резонно и заслужено. У нас вече критиките са сериозни, а публикациите за скандали в лагера - ежедневие.
Така преди последния кръг ситуацията в групата е странна. Нигерия се е класирала с 6 точки, а Парагвай има 2. Ние и испанците сме с по 1, като единствената ни надежда е победа в прекия мач в Ланс, гарнирана с това нигерийците да не се дадат на Парагвай.
Но още в дните преди двубоите са ясни две неща:
- Нашите са далеч от здрав и мотивиран колектив
- Нигерийците ще пуснат резервите и нямат особен хъс за последния мач.
Лоша комбинация от обстоятелства.
В Ланс на 24 юни испанците ни разбиват с 6:1, като особено през второто полувреме мачът е грозна гледка. Нашите се карат на терена, няма никаква идея и дори следа от хъс за обрат, за някаква битка. Или поне - не и след техния трети гол.
Фернандо Йеро открива от дузпа, а в 18-ата минута Луис Енрике (днес треньор на ПСЖ) прави 2:0. Фернандо Мориентес вкара в 55-ата, а почти веднага Емо Костадинов вкара единственото ни попадение на Мондиала. 1:3.
Нататък пак играха само те, а в последните 9 минути влязоха още три гола - Мориентес и Кико реализираха, а Гошо Бачев си вкара автогол. Унижение.
Бонев опитва да промени нещо, сменя Нанков с Любо Пенев още в 28-ата минута, а Стоичков излиза на полувремето, заменен от Илиан Илиев. Балъков също е изваден - в 59-ата на негово място се появява Мариан Христов. Символично - трите аса от златното поколение напускат сцената. Там остават Трифон, Емо, Боримиров и Ивайло Йорданов - последните от четвъртите в света.
След пристигането в София, където медиите и феновете беснеят и не спестяват нищо на отбор и треньор, Бонев произнася пророчески фрази на летището.
Една от тях е, че "вместо да хулим, трябва да оценим реално какво направи отборът, защото не виждам оттук насетне поне 20 години как България ще се класира на световно първенство".
Да, прав беше Зума. Вече са 26 даже. И не се вижда как ще прекъснем серията даже до кота "30". Това бе фактическият край на Златното поколение. Кошмарното 1:6 в Ланс го прати в историята. У нас болката от видяното в този мач сякаш заличи спомена колко радост ни донесе този отбор в предходните 5 години.
И отидохме от едната крайност на оди и хвалебствия, в другата... Както обикновено.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}