Иван Лебанов: Числото 13 ми донесе късмет за медала

Иван Лебанов е име-парола в българския спорт. Човекът, спечелил първия медал на страната ни на зимна Олимпиада.

Снимка: Официален сайт

Иван Лебанов: Числото 13 ми донесе късмет за медала

09:00 | 10 февруари 2018 | Редактор : Динко Гоцев 5 596 Снимка: Официален сайт

През 1980 г. в Лейк Плесид, тогава едва на 22 години, Лебанов завършва трети в ски бягането на 30 км, като пред него са само представителите на СССР Николай Зимятов и Василий Рочев.

Постижението остава върхово в този спорт за България. Иван Лебанов постига няколко добри класирания в стартове за Световна купи, а на Световно първенство се класира на десето място две години след бронза от Лейк Плесид.

Днес на 60 години, спортният герой е собственик на ски училище и се занимава с деца. Изкара два мандата като кмет на Велинград, но вече е встрани от политиката.

Дир.бг потърси Лебанов преди Олимпиадата в Пьончан и го върна 38 години назад.

- Разкажете ни предисторията и историята на това паметно състезание, в което донесохте първия медал на България от зимна Олимпиада.

- Връщаме се доста години назад... Имахме добър треньорски състав, конкурентен отбор, а и бяхме доста надъхани да се представим силно. Българин в зимните спортове да пробие беше илюзия някаква дотогава... Но като деца мечтаехме.

Аз предишната година на Световни купи имах трети, четвърти места, Световен шампион бях станал за младежи. Имаше основа за надежди, но все пак на Олимпиада - на най-големия спортен форум да победиш примерно скандинавци е доста трудно. Имах самочувствие от постиженията си.

Самото състезание протече много добре за мен. Има нещо интересно като детайл - на 13 февруари, на 13-ти зимни Олимпийски игри се случи... Нашата къща беше на улица "Бачо Киро", номер 13, в училище бях номер 13... Върви си ми с това 13.

Още в началото бях втори-трети, съветските състезатели бяха много силни. Край пистата ме подкрепяха тогавашният спортен министър Трендафил Мартински, както и Попангелов-старши. И те не очакваха такъв успех.

Състезанието бе три обиколки по 10 километра и след първите, при преминаването ми през стадиона, на таблото се видя, че се движа добре. Мартински, помня го и до днес, отстрани викаше: "Иване, за България! За родината! Орден ще ти дадем! Волгата те чака на аерогарата!". За един млад човек каква повече мотивация!? Така ме окуражаваха.

- Пред вас останаха само двама състезатели на СССР - Николай Зимятов и Василий Рочев. Имахте ли сили да ги победите, много се говори през годините и за "нареждания"... Вие получавал ли сте такива?

- Не, не. Какво нареждане? Заставаш на старта и не те интересува норвежец ли е, руснак ли е. Как ще ми нареди някой? Няма такива неща, а всъщност аз ги бях побеждавал и тях, но на самото състезание те бяха много силни.

- Посрещането с "Волга" на летището състоя ли се?

- Посрещането беше грандиозно. А и до днес, където и да отида в България, хората ме познават. Особено тези от по-старото поколение. Тогава в центъра на Велинград се беше изсипал народът, целият град. Имаше трибуна специална. Благодарен съм на хората, че така и до днес имат такова уважение към мен

И не само в България. И до днес се чуваме със съперниците ми от онези години на пистата, обаждат ми се за рождения ден точно двамата, които бяха пред мен на Олимпиадата, а и не само те. Уважаваме се, подкрепяме се.

- Защо избрахте ски бягането, един от най-тежките спортове?

- Защо... Във Велинград ските са си един от основните спортове, пистата ни беше в края на града, тя и сега си е там. В бяганията се насочих, защото ги надбягвах на тренировките. Георги и Мария Стамболови, известни скиори навремето, бяха моите треньори. Те ме насочиха, правихме кросове и състезания, аз ги надбяхвах и те решиха, че от мен ще стане добър бегач.

- Защо след вас нямаме ярки състезатели в този спорт?

- Труден въпрос, причината не е само една. Първо, разби се системата на спорта в страната. Имаше десетки спортни училища, студентски спорт, работнически спорт. Държавата подкрепяше спорта. Това го няма вече. А и какви времена са сега - един печели добре от тенис, другите го гледат и коментират, че печели твърде много. Вместо да се радваме, че ние сме една малка точица и имаме такъв тенисист и такива постижения...

- А в зимните спортове България къде е като сила и защо не е сред водещите?

- На първо място липсва база за това. Ние говорим за ски курорти, но те са използвани с комерсиална цел, не за спорт. Кой ще затвори пистата в Банско, за да тренират нашите скиори там? Или в Боровец?

Има липса на треньорски кадри, каквито имаше навремето, това също е фактор. Хора с чувство за постижения, за изява. И третото е, че все по-малък брой хора се насочват да практикуват спорта професионално. Не е атрактивно, сега децата са на компютъра и таблета. При нас беше само игра, само спорт. Лятото играем футбол, зимата караме ски. Това беше масово за децата от нашето поколение.

- Следите ли в наши дни спорта, гледате ли състезанията във вашите дисциплини? Ще имаме представител и в Пьончан в ски бягането - Веселин Цинзов. Какво би било добро постижение за него?

- Следя, разбира се, особено с българско участие. Гледам спорт. За нашия представител на Олимпиадата - влизане в първите шест, в първите десет, и то в който и да е спорт на зимните игри, ще е много добър успех. Дай Боже, да се докоснат и до призовите места. Имаме шансове - в сноуборда, в биатлона...

Виждам, че имат възможности състезателите ни. Не знам каква точно е спортната им форма. Много е важно подготовката им да е насочена към пикова форма точно на Олимпиадата.

Добри биатлонисти имаме, а примерно у нас нямаме писта за биатлон, специално трасе за този спорт. Нямаме ски шанца, а имаме състезател на игрите в Пьончан, който може да влезе в първите 30 там.

- Има ли стъпки в правилна посока? Има ли светлина в тунела, визия, стратегия?

- Според мен не е достатъчно това, което се прави. Нямаме стратегия, а отделни личности - треньори и състезатели, които се реализират. Без стратегия няма да стане. Връщаме се на въпросите с обезпечаване, бази, екипировка, медицина. Съвременният спорт е напреднал много. По наше време имаше спортен център "Дианабад", който работеше на пълни обороти. Говорим за възстановяване на спортистите, за подбор в спорта. Не съществуват вече тези неща и не виждам подобрение.

- Какво е ежедневието ви днес, с какво се занимавате?

- Преди около 20 години направих едно малко ски училище в малкото курортче Юндола. И си го поддържам, провеждаме състезания в ски бягане, в биатлон. Дълги години се бях пооткъснал, занимавах се осем години с други неща... Сега съм пак тук, имаме и в момента десетина деца, обучаваме ги да карат ски.

- Споменахте за осемте години, трудно ли беше в костюм като кмет? По-трудно ли беше, отколкото на пистата?

- Много по-трудно! В политиката лицемерието е номер едно. В спорта има честност, достойнство, по-чисти отношения. В политиката във всеки момент могат да те подхлъзнат и го правят.

- Какво ще пожелаете на олимпийците ни в Пьончан?

- Да се реализират максимално, да дадат всичко от себе си и да постигнат резултати, които ги удовлетворяват.

Стискам им палци и вярвам в тях!