17-11-2017 20-11-2018

Аз не трябваше да съм тук, защото преди 8 години умрях на терена

Историята на Фабрис Муамба, разказана от самия него

20:22 | 17 март 2020 | Редактор : Динко Гоцев 3 13626 Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Фабрис Муамба нямаше как да е жив днес. Той трябваше да е спомен за един млад човек, загинал нелепо на терена, докато прави това, което обожава - играе футбол.

Инцидентът

На 17 март преди 8 години Муамба падна по очи на мократа трева на стадион "Уайт Харт Лейн". Беше по време на мача за Купата на Футболната асоциация Тотнъм - Болтън, а полузащитникът играеше в състава на гостите.

Мачът се предаваше и у нас, а интересът бе голям, защото в Болтън по това време бе Мартин Петров. Българинът е на терена с номер 11, като до 44-ата минута се представя добре, а резултатът е 1:1. Тогава момчето с номер 6 от неговия тим пада на терена без край него да има съперник или съиграч.

Следващите минути са кошмарни. Футболистите от двата тима се държат за главите, а някои плачат. Камерите улавят съдията Хауърд Уеб, както и зрители в публиката, които се молят, а някои са закрили лицата си в ръце.

Embed from Getty Images

Започва и скандиране на името: "Фабрис Муамба", и то от феновете на Тотнъм, при положение, че играчът е юноша на врага Арсенал... Ситуацията е тревожна и никой пред телевизора не знае какво се случва.

Линейката изнася футболиста, а Уеб слага край на мача, прибирайки шокираните играчи към съблекалните пред очите на напълно невярващите и не по-малко шокирани зрители.

Ето я историята от самия Муамба, вместо ние да продължаваме с тягостния разказ.

"Бе на 17 март 2012-а, аз играех с Болтън срещу Тотнъм на техния стадион "Уайт Харт Лейн" в мач за Купата на ФА. Най-големият мач в кариерата ми. Четвъртфинал.

Имах добра възможност да отбележа гол, но не уцелих вратата. Връщах се назад към центъра на игрището, а наоколо нямаше никого. Изведнъж ми прилоша, усетих, че краката не ме държат. Паднах.

Не ме болеше, нямаше никаква болка. Просто паднах и нататък всичко стана черно."

Това, което "се е случило", се нарича cardiac arrest - внезапно спиране на сърдечната дейност.

Изключителният късмет на този момент е бил, че в тунела на "Уайт Харт Лейн" е имало портативен дефибрилатор, с който веднага опитват да спасят Фабрис. От онзи ден нататък в Англия клубовете са задължени да имат такъв на стадиона за мач.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Тъмната страна

"Останал съм в безсъзнание 78 минути. Това е повече от час, направо си е един футболен мач, ако те сменят преди края. Стадионът е започнал да скандира името ми - нищо, че играя за гостуващия отбор и съм юноша на Арсенал.

В това време от трибуните изтичал един запалянко, който е редовен посетител на мачовете на Тотнъм. Той е доктор, специалист по такъв тип проблеми със сърцето. Дошъл е на игрището и е направил първата интервенция да ме върне към живота. После е инструктирал медицинския екип как да бъда транспортиран и какво да се прави.

78 минути... В 18,13 ч лондонско време на 17 март 2012-а, аз трябваше да съм мъртъв. Бях само на 23 години.

Докторът на Тотнъм е инжектирал в мен няколко дози обезболяващи, докато са опитвали да ме свестят в линейката с шоковете на дефибрилатора. Той още е бил с тревата от терена по футболните обувки, когато е влязъл с мен в болницата."

Пред стадиона на Болтън дните след мача бяха тягостни, а феновете организираха бдение и се молиха за играча

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Кристиано Роналдо излезе в подкрепа на Муамба часове след инцидента в мача на неговия Реал

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Спасителят

Андрю Дийнър е гледал мача, както всеки уикенд на този стадион, от своето място на втория етаж на Източната трибуна. Муамба вече знае кой е, но много по-късно.

"Той е видял, че съм паднал без да има контакт и забелязва, че екипът вади дефибрилатор. Тръгва към терена веднага, като по пътя един стюард на стадиона му отваря врата, за да излезе по-бързо от втория етаж до терена - спестява му поне половин минута от пътя към мен.

Дийнър работи в лондонска болница, където нерядко му се е налагало да прави CPR - операцията с дефибрилатора, която трябва да се приложи. Той ми каза, когато по-късно се срещнахме, че "ако получаваш сърдечен проблем на терена, Тотнъм е точното място", с чувство за хумор, разбира се. Клубът е организирал всичко на стадиона си отлично, готов е за всякакъв проблем. Линейката излиза от терена на улицата без да се бави, медицинският екип на Питър Фишър, който е там на всеки мач, е изключително добре подготвен.

Но Дийнър е човекът, който е организирал цялата операция, наредил е кой да ми прави сърдечен масаж, кой да използва дефибрилатора, кой да подготви носилката."

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

На мястото

"Върнах се на "Уайт Харт Лейн" три месеца по-късно - продължава Муамба. - Излязох на терена и стъпих на мястото, където животът ми приключи за 78 минути.

Бях мъртъв. И жив едновременно. Мечтата ми си отиде, никога повече няма да играя футбол. Но оживях, преборих се със смъртта. Хората, които ме спасиха, са направили невероятни неща за живота ми. И казват, че въпреки това, случилото се е чудо.

Дийнър ми каза: "В болницата мислехме, че нямаш шансове, не изглеждаше никак добре. Повече от час сърцето ти не работеше. Но хората там не се отказаха, продължиха, бориха се. И чудото стана".

На следващата сутрин той дойде при мен и ми каза в ухото: "Как ти е името? Чувам, че си много добър футболист." Проверяваше доколко съм контактен и в съзнание.

Това помня съвсем ясно. Не познавах този човек, едва се бях върнал на този свят и нямах никакви сили. Това обаче няма да го забравя никога.

Аз съм жив. Умрях на онзи 17 март, но днес съм жив."

История, която всеки, гледал онзи мач, не може да забрави.

Разказана от самия Фабрис, тя звучи още по смразяващо, но едновременно с това - позитивно заради хепиенда в нея.

Муамба никога повече не игра. Записа и завърши журналистика, като днес е анализатор, интервюира спортисти и работи на свободна практика, основно за BBC и в. "Гардиън".

Води тренировки на деца, бе в академиите на Ливърпул, Арсенал и Болтън. През 2015-а го наградиха с почетен знак на Университета в Болтън, който той прие от името на хората, които спасиха живота му.

Така каза в речта си.