17-11-2017 20-11-2018

Историята на двуметровия мечтател от България в Лос Анджелис едва започва

Баскетболният талант Иван Алипиев пред Dir.bg за адаптацията към живота и спорта зад Океана

10:51 | 15 юни 2020 | Автор : Динко Гоцев 14 12507

Мечтите, казват са безплатни. Също така - че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Големите мечти обаче изискват и големи жертви, а 20-годишният Иван Алипиев и семейството му са направили най-голямата и днес ги разделят десетина хиляди километра.

Време за мен

Един от най-ярките таланти в баскетбола ни играе и учи в Университета "Лойола Меримаунт" в Лос Анджелис, където му предстои третата година от следването. Раздялата на толкова далечно разстояние с близките хора е жертвата, без която мечтите няма как да бъдат преследвани. Точно те са и голямата му опора и вдъхновение.

"Семейството е това, което ми липсва най-много в Щатите - казва 203-сантиметровото крило пред Dir.bg. - Без съмнение. Брат ми Методи, майка ми, баща ми, чичо ми. Всички. Знам обаче, че те ме подкрепят, както винаги е било в живота ми.

Тяхната липса е големият минус при огромното разстояние. Чуваме се всеки ден, но това не ги заменя и не прави така, че да сме заедно. Затова и всеки ден в България го използвам максимално, за да наваксам с хората, които ми липсват в Щатите."

Иван успява да се прибере у дома преди да бъде затворен пътят му за излизане от Америка в разгара на пандемията. Но скоро ще отпътува обратно към Лос Анджелис за следващата учебна година и сезон, за да продължи да преследва мечтите. Гледа към тях от 7-годишен, когато започва да тренира баскетбол в БУБА. Става шампион на България шест пъти за подрастващи - до 11, 12, 14, 16 и два пъти до 19 години. Три пъти е избиран за MVP през тези сезони.

Съвсем млад спечели титла и купа с Левски 2 в А група при мъжете. Същите трофеи има и с БУБА, пак за А група - мъже. През 2018 г. получи награда "Рачо Колев" за най добър баскетболист до 21 г., а година по-рано и приза за най добър млад играч от баскетболната федерация. Големият пробив дойде през 2017-а на Европейското първенство в Б дивизия до 18 г. в Талин, когато Алипиев попадна в символичната петица на турнира.

Възпитаник на Френската гимназия в София, насочен рано от футбола към баскетбола, от таткото Стоян Алипиев - бивш състезател. Днес отговорът на въпроса кой е негов пример идва лесно - баща му. Двамата дядовци на Иван също са спортисти.

"Прибрах се в България на 15 март, след като от Университета ми обясниха, че на 22 март затварят - говори за настоящата ситуация баскетболистът. Помолиха всички да се приберат, а ако не, обещаваха там да ни намерят условия да останем. Но се консултирах със семейството ми и направо взех билет за България. Тук трябваше да мина през 14-дневна карантина и това вече бе много трудно.

Аз повече от две седмици без да спортувам не помня, може би вече 14 години, откакто се занимавам с баскетбол. След като изтече карантината бе по-добре, но пак имаш ограничения, залите не са отворени, а и навън е сложно... Издържах един месец без активно да играя.

От Университета пратиха план някъде тогава, за да се занимавам у дома - програма за фитнес и такава за баскетбол. Постоянно съм в контакт с помощник-треньорите, следят и контролират какво изпълнявам."

През първата година в "Лойола" статистиките на Иван са 16 изиграни мача с най-силно постижение от 15 т. и 1.9 средно на двубой.

Адаптацията очевидно обаче е напълно завършена, защото през втората година 200-сантиметровото крило играе точно два пъти повече срещи - 32, записва 8.1 т. средно на мач, асистенциите му са четири пъти повече спрямо дебютната година, а борбито - седем пъти повече.

Няколко пъти той бе във фокус като водещ реализатор на тима, особено в края на сезона преди паузата с 25 точки срещу лидера в дивизията Гонзага, с 24 срещу Портланд и два пъти отново по 25 в последните две срещи - срещу Сан Диего и Сан Франциско.

Снимка: Официална фейсбук страница

А какво предстои:

"Ако ще има въобще сезон, ще започне чак през януари 2021-ва. Учебната година няма да бъде засегната, вече е насрочен есенен семестър от края на август, едната половина ще е онлайн... Но от август до ноември ще сме на място там в учебния процес. За баскетбола - ще видим.

Цялата ситуация ще промени доста неща, предполагам. От гледна точка на спорта ще се отрази много сериозно. Няма професионален спортист, който да е изкарвал такова прекъсване, освен ако не е контузен. От социална гледна точка също ще се отрази, хората бяха доста време затворени, сега тепърва опитваме да нормализираме общуването. Вероятно много неща няма да са същите поне известно време."

Интересна е темата с адаптацията към Ел Ей, имало ли е културен шок в първите дни на новото място, където отива едва на 18?

"Определено. Въпреки че София не е малък град, първият ми ден в ЛА беше все едно съм на друга планета. Културен шок е точно казано...

Градът и цялата област са с население към 14 милиона, две Българии са това. Повече от година ми трябваше да се ориентирам, да науча локациите, кое къде е - най-важните неща за мен. Но вече се адаптирам, смея да твърдя, че се оправям."

А какви са отношенията му с останалите в отбора, както и в комуникацията с американците като цяло?

Усетил ли е различно отношение, подценяване дори - говорим за български играч в спорт, който в Щатите считат за своя запазена марка, в която са ненадминати.

"На мнение съм, че българите и балканците сме по-добри, по-добронамерени и по-лесно общуващи хора. И до днес мога да седна с българин, сърбин или друг балканец, и да си говорим 10 часа на какви ли не теми. Сред американците има доста хора, с които нямаме какви общи теми. Близо година не можех да го възприема, беше трудно и ново за мен.

Има, може би, и някаква разлика в отношението, има момент на подценяване към хората от страни като моята. Немалко от тях не знаят изобщо къде е България. Един шофьор на такси веднъж ме пита дали е в Африка! Причисляват ни към руснаци, общ знаменател - "източноевропейци". А ние сме си българи!

Не съм имал проблеми в спортно отношение, освен в самото начало като новобранец. Може би ме гледаха малко в стил "този какво знае, нищо не знае", но доказах, че мога да играя. Сега вече усещам доверие към мен като равноправен съотборник, който може да помогне на отбора. Две години съм там, започвам трета и чувствам как вече разчитат на мен. И това ми дава увереност."

Та, за мечтите. Едната е ясна - няма баскетболист по света, който да не я носи в себе си. Някои обаче вече са заградени с кръгче - успял е да ги постигне.

"Миналата година ходих на 3-4 мача на ЛА Клипърс в НБА, като сбъднах и първата си голяма мечта - да гледам Бостън Селтикс на живо. Винаги съм искал две неща - да ги гледам на живо и да играя в Селтикс. Дотук добре, едната част я изпълних.

Другата... Искам след Университета да играя в НБА. Естествено, зависи от това какви сезони ще направя тепърва, ако са два сезона със силни статистики... Ако пък не се случи, има и други пътища. Шансът да излезеш да играеш от Америка на професионално ниво другаде по света е доста голям. Има и път обратно към НБА през Европа, дори през Азия... Баскетбол се играе навсякъде по света. Скаути, агенти и треньори гледат всеки наш мач, така че всичко зависи от представянето ми."

Първите му две години са типичен пример за надграждане и повишаване на класата в напълно нова среда. Впечатлен е от доста неща - зали и съперници, стил на игра, различен начин на трениране.

"Най-хубавата зала и най-добър съперник са две различни неща. Има един отбор от Университета в Юта - там атмосферата е нечовешка. Залата им е за 17 хиляди, а срещу нас имаше 15 хиляди, без да сме някакъв по-особен съперник за тях. Много впечатляващо!

Най-силен - без съмнение най-добрият Университет са Гонзага, те станаха и номер едно в Америка за миналата година. Много сериозен отбор.

Миналата година нашият треньор опита да вкара стил, близък до европейския. Повечето отбори обаче играят много бързо, на бърза атака, топката направо лети по терена. Да се адаптирам в моя отбор се получи, но срещу противниците стана по-трудно и бавно.

Чисто физически разликата между българския тренироъчен процес и този там нямат нищо общо. Кондиция, лятна подготовка, после по време на сезона - голяма е разликата.

Сутрин в 6,30 ч почваме с тичане, после влизаме в залата, после пак кондиционно, пак в залата... Цял ден. През лятото е така, а и нямаме занятия в Университета. Когато и те започнат, намаляват тренировките. Остава свободно време основно и само вечер. Все пак сме там с цел, програмата ни е така направена, че да се фокусираме върху професионалното си изграждане - спортно и в учебния процес."

Въпросите отиват и към тема, която вероятно засяга всеки играч, треньор или фен на баскетбола в последните месеци.

Светът на този спорт изригна в реакции след документалния сериал "Последният танц" разкрил Майкъл Джордан не само като голям победител, но и като особен, властен характер. Понякога дори отвъд допустимото в нормалните човешки отношения, в името на победата.

"Този филм затвърди по всякакъв начин, че Джордан е най-великият спортист в историята - казва Иван Алипиев. - Много хора може да не се съгласят, но аз винаги съм го мислил, а сега само се потвърди за мен. И да - за да си номер едно, а не просто един от най-добрите, трябва да си с неговия характер и манталитет."

Което повежда разговора към друга колосална фигура в баскетбола, която загубихме в трагичен инцидент в началото на годината - Коби Брайънт. Иван бе в Лос Анджелис, когато градът загуби големия си баскетболен любимец през януари.

"Аз съм от поколението, за което Коби като цяло е идол. Много приятели и съотборници, с които съм играл през годините, са вдъхновени от него и заради него са започнали.

Признавам, че аз никога не съм го имал за свой любимец. Уважавал съм го, но не съм го обичал като фен, просто защото съм болен привърженик на Бостън Селтикс, а той през годините беше най-големият съперник в това дерби с Лейкърс. Зададеше ли се мач със Селтикс, Коби се чувстваше задължен да вкара 50 точки... Затова и при цялото ми уважение към него, никога не му станах фен.

Но видях с очите си какво означава той за хората там. Два дни никой не искаше да повярва, цели групи излизаха по улиците да споделят мъката си. Пред залата на Лейкърс имаше сигурно 15-20 хиляди човека на бдение... Голяма фигура, икона на този спорт. Аз не мога да повярвам и днес, че си е отишъл от света."

Съдбата не го срещна с Брайънт, но младият баскетболен мечтател от България е имал възможност да се докосне до звезди от НБА. И двете истории са интересни.

"На втория или третия ми ден там срещнах Ръсел Уестбрук (сега в Хюстън). Не съм и мечтал да го видя някога. През лятото в нашата зала се събират големи баскетболисти от НБА и Евролигата, които правят кампове, поддържат форма... Уестбрук е от Лос Анджелис, там живее. Те имаха мачове 5 на 5, аз го изчаках и се снимах с него. Той ме пита дали играя в този Университет, а аз му казах: Един ден ще играя срещу теб, обещавам! Той ми пожела да се случи.

Другата случка е с Кармело Антъни (Портланд). И той бе дошъл в нашата зала на Университета. Когато тренират такива звезди индивидуално, обикновено не се разрешават снимки. Но аз изгледах цялото му занимание и след това го питах дали може да се снимаме. Той обаче ме подложи на тест - даде ми топката и ми каза да шутирам от тройката. Ако вкарам, ще се снимаме. Ако не... не. Честно казано, бях притеснен малко, но хвърлих и вкарах. Той ми каза, че съм си заслужил снимката и така стана. Много бях горд и още съм горд от случилото се тогава."

Мечтите засега се сбъдват, но тепърва историята има да се развива. Иван е в Лос Анджелис да играе баскетбол, но и да учи.

"Следвам "Международни отношения" и това е доста универсална специалност. Уча тук в тези четири години с идеята, че като завърша, ще мога да имам и алтернатива. Тези четири години ще ми дадат повече от баскетбола.

Мислих си в един момент, че спокойно мога да стана спортен министър с тази специалност!

Къде на шега, къде на истина... Много неща ще имам шанс да правя след Университета, ще имам възможности."

Баскетболът, естествено, е голямата мечта. А дотук двуметровият българин в Лос Анджелис не се плаши от това да преследва мечтите си.