Има няколко личности в историята на играта, за които не е пресилено да се каже "футболен мит". Един от тях е той. А датата, която го издига на този пиедестал е именно 17 юни през далечната вече 1962 г.
Името му е Мануел Франсиско дос Сантос по документи, цяла Бразилия го нарича свойски Мане, а светът на футбола го знае като Гаринча. Хората подеха от уста на уста и прякора, с който и днес го помнят - Радостта на народа.
Това е история, в която няма лъскава обвивка, хепиенд или фойерверки, нито 24-каратова усмивка като на Кристиано Роналдо. Няма ги милионите в банката или като брой последователи в социални мрежи. Но има преклонението на всеки запалянко по света, който го е гледал. И доста тъга и горчивина от това как завършва историята.
На 17 юни 1962 г. легендата за него е написана и книгата може да бъде затворена. В този ден Бразилия бие с 3:1 Чехословакия на финала на Мондиала в Чили и за втори пореден път е шампион на планетата.
Без Пеле, който е контузен тежко още в началото на турнира, селесао търси вхъдновение в Мане. И го намира. С по два гола на четвъртфинала и полуфинала срещу Англия и домакините от Чили, той е с основна заслуга за мястото на финал на бразилците. И - малко споменаван факт от историята - не трябва да играе на него.
Седем минути преди края на мача с чилийците, Гаринча удря без топка играч на съперника и е изгонен. Трябва да бъде наказан, но ФИФА се намесва и под натиск от целия свят, от медии, дори от чилийските. Звездата на турнира да не играе на финала - скандално!
В наши дни такова решение да се отмени накаданието щеше да е невъзможно, но тогава е факт. Няма санкция и Мане лети по терена на финала, след което вдига световната купа и малката статуетка за играч №1 на първенството. Както и четири години по-рано, той е душата на бразилската футболна магия.
Това е денят, след който мястото му сред най-великите във футбола е резервирано. Той е на върха на света.
Но и преди, и след този мач, Гаринча е различен.
"Левият му крак сочеше навътре, към десния му глезен. Десният му крак сочеше навън - към плажа Копакабана. На пръв поглед той изобщо не изглеждаше като човек, който ходи нормално, какво остава да тича."
Така го описва цветисто в книгата си Руи Кастро, биографът му. Кривокрак от раждането си, като се е наложило да бъде отстранена част от единия крайник, което дава разлика в дължината на двата крака. Някак клатещ се като пате, несъразмерен, нахилен и неук добряк, който прави вълшебства по терена.
Мане Гаринча си отива от света на 20 януари 1983 г. едва на 49 и смъртта му е събитие основно в Рио де Жанейро. Той е забравен, а и не живее във времената на водопад от информации, виртуални сълзи, аватари и профилни снимки с ликове на починали и - нека си го кажем - понякога доста изкуствено съпричастие към човешки трагедии.
Него хората го оплакват там, където ги правеше щастливи - в неговия Рио. За тях е идол, който надминава дори Пеле. Всъщност, Гаринча бе този, който оставяше без думи дори Краля на футбола с изпълненията си. По-голям комплимент няма.
"Когато тръгнеше срещу теб, краката му отиваха на една страна, а тялото на друга - разказва уелският защитник от онова време Мел Хопкинс (на основната снимка горе именно той опитва да го спре - б.а.). - В наши дни щяха да го обяват за сакат, за инвалид. Но как играеше! Невъзможно бе да предвидиш дрибъла му."
Клатушка се и прави финтове с тяло, движейки бързо и неуловимо кривите си крака, прави невиждани финтове и се забавлява. .
Днес стадионът в столицата Бразилиа носи името му. Официално съблекалнята на "Маракана" си е с табелка "съблекалня". Но тази на отбора-домакин носи неофициално името "Гаринча". И служителите на стадиона, и феновете, а и играчите от бразилския тим го знаят.
Когато през 1950-а Бразилия е в траур заради загубения финал от Уругвай на домакинското световно, в страната си задават въпроса: Ще станем ли някога шампиони, щом сега не успяхме?
Не бива да се тревожат - започва най-романтичното време на бразилския футбол с Пеле и Гаринча, като първенствата през 1958-а, 1962-ра и 1970-а са апотеоз на златистото и зеленото. Митът за прекрасния футбол. На два от тези карнавали с топка, главен солист е Мане.
Великият Димитър Якимов разказваше една история през 90-те години на поредната среща на ветерани в София. Как се е надигравал с Гаринча на световното в Англия.
"Опита да прекара топката през краката ми. Не успя, но ме ядоса - казваше майсторът от Коньовица. - И аз опитах, след което той се ядоса и навърза пет-шест защитници от нашите и ме погледна с гневен поглед".
Ето това е футболът на Гаринча. В същия мач на световното през 1966-а Мане ни вкарва гол от пряк свободен удар с външен фалц. Това е предпоследният му двубой за Бразилия.
В модерните времена играчи като него няма. Футболът е за хора-машини, тичащи по 14 километра на мач. И за крила, които роботизирано стигат до аутлинията и центрират.
Когато Лео Меси прекара топката през краката на някой от Атлетико, има опасност да му счупят крака с ритник. И аржентинецът не опитва често това, което знаем, че може.
Разликата е, че навремето на Мане не му пука. Той играе футбол за удоволствие - свое и на тези, които го гледат. И за Ботафого - отборът на сърцето му. Има над 300 мача за клуба от Рио, с над 100 гола и още толкова асистенции.
Статистиците и днес повдигат вежди от факта, че с Пеле и Гаринча в състава заедно, Бразилия никога не губи мач! Играе общо 60 пъти за страната си, като общо има едно единствено поражение - 1:3 от Унгария на световното през 1966-а, което е и последното му участие със златистия екип.
На терена е ярък като комета.
Извън него... Необразован, трудно чете и изобщо не умее да пише. Не знае какво има дори в поредния му договор с Ботафого, който преподписва без да се интересува от суми и условия. Знае само как да сложи подпис - налага се.
Както и татко му, и дядо му, бразилското крило обича живота и футбола. Прякорът идва от "малка свободна птичка" - това означава Гаринча, привързано към родилното му име. И той наистина е свободен дух и в добрия, и в лошия смисъл. Слабостта му към алкохола, жените, гуляите с кварталните приятели - това е другата страница от историята на Мане.
Често го прибират мъртвопиян в дома му, бос, след като е играл с часове в прахта с момчетата от махалата. И това - след мач от първенството ден по-рано.
Умира като баща на поне 14 деца, а се говори, че са и повече. От колко жени ли? Историята мълчи по въпроса. Официално е женен за две.
Решението му да се пренесе да живее у скандалната танцьорка на самба Елза Соареш, която по това време е омъжена, му носи негативни настроения сред приятели и в пресата. Но те не успяват да развалят връзката му с феновете, които и до днес почитат великия кривокрак гений.
Парите не са от значение, здравето - също. Отиде си преди да навърши 50 години, лишен напълно и от двете.
Катастрофира няколко пъти, макар да не е в нетрезво състояние, като големият удар е през 1969-а, когато при един подобен инцидент загива и мащехата му, която е в колата.
След това тотално се пропива и е напълно забравен дори в родината си, а в последните месеци от живота му за него се сещат медиите и опитват да насочат вниманието към състоянието му. Зоват да се потърсят пари за лечение, да помогне клубът, близките... Напразно.
Той е развалина. Осем пъти е в болница за 12 месеца, преди да си отиде от цироза след няколкодневна кома. Чак след това се намира кой да плати разноските за лечението му, той е нямал пари да го стори.
Ковчегът му е носен по улицата и следван от тълпа, която по неофициални данни надхвърля милион души. От "Маракана" чак до Пау Гранде, където е погребан.
На плочата над гроба му пише: "Тук почива единственият, който бе наричан Радостта на народа - Мане Гаринча."
На малка стеничка наблизо, част от мемориални паметници, човешка ръка е написала друго: "Благодарим ти, Мане, за това, че бе жив и те гледахме."
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}