17-11-2017 20-11-2018

Весела Лечева пред Dir.bg: Десетката за "Спортист на България" не носи облаги, тя е гордост

В София в диаметър от 10 километра има 8 големи стадиона. Въпросът е какво правим с тях

09:57 | 17 януари 2024 | Автор : Динко Гоцев 20 2998

Весела Лечева е легендарна фигура като спортист в българската история, но и много сериозна такава като ръководител вече в период от близо 20 години. И е трудно да намериш по-подходящ събеседник, когато темата са управлението на спорта у нас, инфраструктурата, сравнението с това къде са останалите в развитието си, и къде сме ние.

Като състезател по спортна срелба печели два сребърни олимпийски медала от игрите в Сеул 1988 г. и Барселона 1992 г. Лечева е петкратен световен шампион (рекорд при жените). Освен това 4 пъти е носител на Световната купа, заедно с още 3 сребърни и 2 бронзови медала. В статистическата база на Международната федерация по спортна стрелба тя е с най много спечелени медали в Световна купа за всички времена - 31 златни, 13 сребърни и 11 бронзови.

След спортната кариера логично продължи пътя си като ръководител на различни нива. И в момента е председател на Българския стрелкови съюз, преизбрана на поста през юли 2023 г. А от миналата година заема и престижната позиция на член на комисията по "Обществените въпроси и корпоративните комуникации" в МОК. Там освен нея се четат имена на президенти - Пал Шмит (Унгария), Колинда Грабар-Китарович (Хърватия) и Лаура Чинчила (Коста Рика). В комисията има и олимпийски шампиони като Навал ел Мутавакел (Мароко), влиятелни личности, бивши министри и кметове.

Председател на Държавната агенция за младежта и спорта в периода 2005-2009 г. (после стана Министерство на спорта), както и министър на младежта и спорта в правителствата за периода август 2022 - юни 2023 г.

Пред Dir.bg Весела Лечева говори за спорт у нас и по света. Не пропускаме и актуалната класация за най-добър в България, предизвикала полемики. Нито пък темите за стадиони, бази и стратегията на държавата за спорт в последните три десетилетия.

Да започнем от конкретния информационен повод - анкетата "Спортист на годината". Какво мислите за реакциите и недоволството на някои? Не е ли традиция това от години и не е ли част от нашата култура не само в спорта?

Сякаш винаги се пораждат такива настроения, но мнението ми е, че в последните години има по-голяма обективност. И ясно са разписани нещата за това кой избира - сега са спортните журналисти. През техния поглед през цялата година минават всички спортни събития и те отразяват и успехите, и провалите. Спецификата на спортовете е различна, отразяването е различно. Едни спортове са по-популярни, имат повече публика.

Да вземем постиженията на Григор Димитров - той никога не е бил световен шампион, защото в тениса няма световни шампиони. Но резултатите се измерват по друг критерий. Колко милиони хора по света виждат чрез него, че България има представител в елита, сред най-добрите в тениса.

Или Везенков - трудно може да говорим за световна титла, за световен шампионат изобщо. Но той бе избран за номер едно в Европа.

Всеки един, който е в десетката, има право да се гордее с това. Тази десетка не носи никакви лични облаги, например финансови. Но е гордост, че си един от дестте най-добри спортисти на България.

За съжаление в последните години рязко се различава качеството на постиженията на хората в десетката. По мое време дори се направиха две класации - за мъже и жени. Имаше години, в които дори олимпийски шампиони не влизаха сред първите трима. Отстъплението е сериозно.

Просто очакванията са различни на самите спортисти, всеки преценява, че е направил най-доброто и трябва да е в десетката. Аз лично съжалявам, че нашето момче в стрелбата (Кирил Киров - б.а.) не попадна в десетката, след като взе бронз на световно първенство и квота за Париж. А световните първенства при нас са на 4 години. И мен ме е яд за това, но - такова е решението на хората, които са гласували. Да се надяваме през новата година ще затвърди класата и постиженията си.

Да си поговорим за вашето избиране за член на Комисията по обществени въпроси и корпоративни комуникации към Международния олимпийски комитет. Там виждаме хора със страхотни визитки не само в спорта, а и в политиката, включително президенти и много влиятелни личности.

За мен поканата за тази комисия дойде изненадващо. Аз бях в период, в който бях решила, че имам нужда от повече почивка и да се фокусирам основно върху федерацията по стрелба. Поласкана съм, че получих поканата. Като видиш състава на комисията и какви хора има там - бивши министри, президенти, влиятелни хора... Наистина са с респектиращи визитки. Това означава и много голяма отговорност.

Комисията по обществени въпроси и корпоративни комуникации към Международния олимпийски комитет е една от най-важните. Тя задава тона за тенденциите в развитието на модерното олимпийско движение, разширяването на неговото влияние, разглежда предизвикателствата пред него. Тази година бе особено сложна със ситуацията със санкционирани държави. Именно за това в тази комисия трябват хора с по-широк, не само спортен мироглед.

Това е мозъчният тръст на МОК. Останалите комисии са оперативни и решават конкретни въпроси. Тази определя стратегията.

Като казахте стратегия - що се отнася до промените в програмата с много нови, модерни "ърбън" спортове в олимпийските игри, това също част от стратегията ли е?

Факт е, че МОК търси възможност да привлече младите хора. Иска да завоюва по-голяма аудитория и да ангажира повече млади хора в спорта. Именно те задават тона, те показват ясно кое им е по-интересно, приятно, мотивиращо. Преди години като такъв нов спорт влезе сноубордът, който бе много атрактивен. Сега фокусът е върху други такива атрактивни спортове, както и върху електронните. За тях се обмисля да се организират специални отделни олимпийски игри в тях. Те имат огромна аудитория.

Спортът е изява на възможности, талант и потенциал. И дава възможност за състезание. И за тези млади хора това би дало достъпност и възможност за изява и оценяване. Клишето е, че спортът е възможност за един по-добър свят. Клишетата имат това качество, че са верни. Когато си израснал като активен спортист, принципи като уважение към противника и вътрешна дисциплина, морал... Тези неща са ти заложени и остават в живота. Затова и тези млади хора, ако са ангажирани в спорт и в състезателни дейности, ще бъде позитивна крачка.

Спортът е най-справедливата система. Там този, който не играе по правилата, отпада. Докато в политиката, например, имаш състезание на идеи и експертни възможности. Но невинаги най-добрият отива напред, както виждаме. В спорта няма как да е така.

През призмата на вашия опит, един логичен въпрос - как се управлява и менажира спорт в България?

Спортът е по-специфична дейност и трябва добре да го познаваш отвътре, за да го управляваш. И си изисква стратегия, визия и крайна цел, която преследваш. За съжаление, доста несполучлив е опитът ни в тази сфера в последните 35 години. Не се вижда обща стратегия и визия точно какво държавата желае да промени и да постигне в спорта. Вероятно, защото очакванията са много по-различни от страна на тези хора, които се занимават със спорт - клубове, състезатели, треньори.

Държавата е длъжник най-вече в две направления. Първо по отношение на инфраструктурата, второ за запазване на нашите треньори и специалисти. А това са двете най-важни звена, ако искаме да имаме успешен спорт. Допуснахме да изоставим изградена спортна база, която за онези години преди промените бе солидна. Но не бе намерен начин да бъде управляна, поддържана и модернизирана. Остави се на произвола с оскъдните средства на местната власт, която гледаше да закърпи бюджета и спортът бе последна грижа.

И никакво внимание не обърнахме на треньорите и специалистите. Не се направи нищо да им бъде гарантирано, че ще бъдат добре възнаградени и да ги задържим тук. А те са учителите в спорта.

В тези две отношения към спорта, а те са най-важните, държавата не се справи в периода на прехода.

Аз държах за краткото време, в което бях министър в служебното правителство, тази програма за треньорите да бъде изготвена. Сложихме рамката, оттук трябва да се надгражда. И всеки един, който отиде да кандидатства треньорски профил, да не го прави заради дипломата, а да остане и да се развива тук. Има много хора, които търсят реализация навън, защото парите са по-добри. И това е нормално. Този човек трябва да види възможностите за кариерно израстване тук. С достойна заплата и отношение.

Един пример. Има голямо желание във великотърновска област от кметовете да направят клуб по спортна стрелба, но ние нямаме треньор за там. Няма как да му осигурим средства. И това е неприятно, защото в една малка община децата имат много свободно време - идеална среда за спортен клуб. Както местните власти са намерили пари да поддържат фолклорния състав и читалището, така трябва да се намерят пари и за треньор, защото е важно.

Друго направление, в което вече се провалихме в периода на прехода е, че не спортистите са герои на обществото, а друг тип хора бяха избутани напред като такива. Подменени герои, така да се каже. И едва сега се сещаме за големите ни фигури в спорта като за модели на подражание. В цял свят е обратното - успешните спортисти са ролеви модели за младите. Не само като пример с постиженията си, но и с тяхната отговорност и поведение. Разработени са много експертни програми, за да се случи точно това.

Футболът е отделна тема в темата. И като инфраструктура, и като начин на управление. Защо не се получават нещата и там?

Не се намери успешният модел, по който частните клубове и държавата да си партнират. Вероятно в първите години от прехода всеки очакваше, че държавата ще раздава милиони. А ти трябва да предложиш нещо насреща все пак. Нямаш ли план, не може да се финансира от държавата някакъв проект и да не се търси отчетност.

Един от подходящите модели бе концесионирането, като се привлича частен капитал. Този модел е успешен в други държави, но тук не се разви. И дори стана нарицателно за нещо лошо, за някаква мътна сделка.

Аз се радвам, че постигнахме споразумението с ЦСКА за техния стадион и се надявам това да е успешният модел за бъдещето. Това е правилният модел. Трябва много ясно да бъде гарантирана държавата, както и тя не бива да неглижира своите задължения, и да унижава партньора от другата страна. Дано и клубовете са се научили, а и държавата да е по-смела в такива партньорства.

Колкото да ръководството на БФС, често ги чувам да повтарят - държавата не дава нищо, не помага. Добре, а вие като футболни ръководители дадохте ли вашите предложения? Вашите планове и стратегия какъв е успешният модел за управление показахте ли ги? Да извадят карта - къде са силните региони, силни клубове. Покажете това на държавата. Кажете какво предлагате, от какво имате нужда. А не - "дайте едни 50 милиона лева" и ние ще се оправим.

Затова и се получават тези аномалии - два стадиона за 100 милиона в един град, а другаде няма нищо. Те искат нещо, но държавата не знае какво точно.

Да кажат твърдо - трябва ни нов национален стадион. Но е кой ще го поддържа, кой го управлява - държавата или футболният съюз? Колко ще струва? Не можем да излезем и да кажем на хората - ще дадем 300 милиона за стадион. А какво правим с Националния стадион? Може да се запази основната част и вътре да изградиш модерно съоръжение. В Турция техният Олимпийски стадион "Ататюрк" е подобен, но е направен изключително модерно. Защо не го повторим и с "Васил Левски"? Има и логистичните предимства, метростанция, паркова площ, достъпен е.

Преди години един италиански архитект дойде у нас, за да се съветваме с него именно по темата с футболната инфраструктура. Той ни пита колко стадиона има в София. И се оказа - осем в диаметър от 10 километра. Изненада се... Те за какво ще се ползват? Защото не можем да тръгнем да ги събаряме.

Темата с инфраструктурата е особено сериозна...

Първият проблем е, че онази необходима инфраструктура за масовия спорт, не за професионалния, е оставена изцяло в ръцете на кметовете и общините. А в последните двадесет години, когато дойдоха много средства от Европейския съюз, ние допуснахме да се похарчат едни 60 до 100 милиона лева изключително безхаберно. Без да има критерии къде има необходимост и къде да бъдат разпределени. И да бъде равномерно.

Унгарският модел е пример. Те вкараха за последните десет години над два милиарда евро в инфраструктура. Един милиард от тях са за съоръжения за масовия спорт. Децата да имат къде да тренират.

Направиха и стадион "Пушкаш", направиха и стадиона за световното по лека атлетика, както и плувния комплекс, където също печелят вече домакинства на всички първенства. Уникална база. В допълнение - над 20 стадиона из страната, 50 спортни зали и 70 плувни комплекса. И така стратегията покрива и професионален, но и масов спорт.

Залата в Бургас бе открита по ваше време, а изглеждаше недовършена, когато я откривахте. Така ли бе наистина и това не е ли още един аргумент в тезата, че инфраструктурно нещата са тежки?

Изглеждаше така, но всъщност оставаха само козметични работи да се довършат, когато я откривахме. Но там темата е много дълга.

Ние я заварихме без противопожарна система, тя бе напълно замразена. Бе далеч от завършване. Имаше опасност много от изградените неща да се амортизират, защото по време на пандемията работата просто е спряла. И нашата задача бе да я изградим докрай, но без допълнителни разходи, защото парите вече бяха дадени - и то немалко. Такива съоръжения трябва да се правят много внимателно, да се прецени за какво точно и с каква регулярност ще се ползват.

Още един детайл - за залата в Бургас, когато е започнат строежът, никой не е повикал спортисти и спортни хора, които да кажат мнение как тя да бъде максимално функционална. Никой не се консултирал с такива хора.

И имаше куриозни неща, например съблекалните. Там двама баскетболисти със саковете трудно щяха да се разминат, бяха толкова малки. Направиха се промени, съединиха две помещения, та що-годе да се получи.

А имаме ли такава преценка за спортните обекти, имаме ли бизнес план как и колко ще се използват? Защото остава впечатление, че и "Арена София", например, не е достатъчно заета и натоварена като за капацитета и цената си?

Няма такъв план и няма преценка. Доста такива съоръжения стават в тежест, защото никой не е правил разчет за какво и колко често ще се ползват. Каква ще е тяхната заетост, колко пъти в годината и така нататък.

Направихме залата в София - взехме решението за нея в мандата 2005-2009 г. Но това не означаваше автоматично, че трябва да правиш също толкова голяма зала в Пловдив, в Бургас, в Русе...

Тръгнахме да ги правим, а ние още не сме на картата, не сме планирали за какво тези зали ще се ползват. Нямаме инфраструктурата, а тръгваме да кандидатстваме за домакинства на първенства.

Актуална е и темата с шахмата с неговите куп федерации, брожения и вътрешни борби. За какво е всичко това и какъв е проблемът? Защото имаме и успехите, и страхотно талантливото поколение?

Борба за власт. И това ме учудва, защото всички организации, които ръководят спортни федерации, са "про боно" там.

За какво е тази битка? За финансови изгоди ли, за политически влияние ли? Трябва да ги интересуват само спортните постижения, не политиката.

Най-лошото нещо е, когато влязат в съдебна фаза нещата. Всеки трябва да направи компромис в шахмата, в името на талантливите ни деца и треньорите. Заради талантливите ни състезатели в момента, които имат успехи. Да не се обезсмислят техните усилия, а и това, че страшно много деца се занимават с шахмат в България.

Кандидатстваха в един момент за лиценз шест ли, седем ли федерации... Това не е нормално. Прекалено много лични амбиции има в този конфликт, прекалено много " его". Това много пречи на работата.

Вие ръководите стрелбата - спортът, който ви изстреля към световната слава като състезател навремето. Кажете ни там как се развиват нещата?

Много се радвам за новата ни придобивка, която ще имаме след ремонта там (стрелбищен комплекс "Гео Милев" в София - б.а.). Ще имаме едно модерно съоръжение, надявам се в близките месеци да бъде завършено.

Всяка седмица съм там и следя как вървят работите. Надявам се, че този нов дом ще даде стимул и мотивация на състезателите. Условията не са "уау", но е някаква сериозна основа. На фона на каквото беше. Случвало се е да не можем да проведем състезание заради липса на условия...

Предстоят още три възможности да спечелим квоти за Париж, надявам се да го направим и да имаме още представители там. Конкуренцията е много сериозна. В световния елит вече има водещи състезатели набор след 2000 г., появяват се много силни индийци, например. Там има 800 човека, участници в една дисциплина на вътрешните им състезания.

Китай - много силни в последните 20 години също. С такива държави е трудно да се конкурираш. Индия върви по пътя на Китай. САЩ, Германия и всички северни страни също имат много силни отбори и състезатели.

Спортът много се е развил в посока дигитализация. Ние говорим за това от години, но сме много ниско долу като ниво. Всичко се измерва, записва, анализира вече в съвременния спорт. Върху това се базират успехите.

И още нещо, което не следваме като тенденция. Аз много държах още при мандата 2005-2009 г. на развиване на центъра за изследване на физическо и психическо състояние на играчите (Национален център по спортна медицина, който е към спортното министерство - б.а.). И днес много малко хора го ползват, а той трябва да е ежедневие и основа на тренировъчния процес.

И това е жалко.

ИЗБРАНО