Преди да започна историята си, трябва да се извиня на Господ.

 

И под "Господ", имам предвид Диего Aрмандо Марадона.

 

Искам да се извиня и на баща ми.

 

Защото, когато бях на 8 извърших грях. Може би за повечето хора не е грях, но когато си израснал в Неапол и си дете, това е грях. Тъкмо бях започнал да играя футбол в училище, когато си пожелах бутонки.

 

Бях много млад и малък. И много нисък! Но не ми пукаше, защото исках да играя на всяка цена. Един ден отидох с по-големия си брат в училище и се предполагаше, че ще го гледам как играе.

 

Но имах други планове. Накарах ги да ме пуснат с постоянен рев през целия ден. Беше драматично. Реагирах сякаш ще умра, ако не играя. И в крайна сметка един от треньорите каза: "добре, пуснете малкия да поиграе".

 

Мисля, че просто искаха да ме накарат да млъкна. Но явно им показах, че съм добър, тъй като ме оставиха да играя с по-големите. Бях много щастлив, но и исках бутонки.

 

 

Исках тези на Феномена Роналдо от Световното през 1998 година. В сиво, синьо и жълто. Бяха епохални. Молих баща ми да ми ги купи всеки ден. Като се замисля вероятно е искал да ме убие, тъй като единственият, за когото говореше е Марадона.

 

В Неапол той е Господ. Баща ми искаше да нося като неговите обикновени черни бутонки. Тогава аз му казах: "не разбираш, Роналдо е най-великият".

 

Извинявай, татко! Извинявай, Диего!

 

Баща ми е голям фен на "Наполи", а по това време Роналдо играеше за "Интер" и разплакваше Неапол. Но тогава бях дете и не разбирах. Бях обсебен от обувките.

 

 

В една вечер обаче баща ми ме привика и тръгнахме към магазините да ги търсим.

 

Той нямаше излишни пари за харчене, но искаше да го направи за мен. Не мога да изразя чувството, което изпитвах докато ходя по улиците с него, търсейки магазини за спортни стоки.

 

В първия нямаше такива обувки. Във втория също. В третия нямаше моя размер. Обиколихме целия Неапол.

 

Помня, че се стъмни и започнах да губя надежда. Тогава обаче намерихме нашия магазин. Имаше обувките на Роналдо с моя размер.

 

Няма да забравя усещането, когато баща ми ми даде кутията, в която бяха те. Това е най-скъпият подарък в целия ми живот. 

 

Смешно е, защото сега като професионалист получавам стотици обувки безплатно, но те нямат такава стойност.

 

Когато обух онези, чувството бе великолепно. Казвах си, че съм малък и още не толкова добър, но щом нося бутонките на Роналдо, мога да стана добър колкото него.

 

Не се шегувам. Чистих ги всеки ден. Играх на всякакви мръсни терени, а след като се прибирах, ги търках здраво. Знаех, че баща ми е дал много, за да ми ги подари. 

 

Продължавах да ги нося, въпреки че вече ги нямаше по магазините. Когато се скъсаха, плаках, защото бяха свещени за мен.

 

Като малък изкарах проби в много отбори - "Интер", "Торино" и "Наполи", но винаги ми казваха едно и също.
 

Всъщност го казваха на баща ми. "Харесваме го, но е прекалено нисък", бяха думите им. В Италия хората са честни и не си спестяват такива неща. Всички ме пренебрегваха заради ръста ми.

 

Когато се случи в "Торино", на 14, си казах, че се отказвам. Заявих на семейството си, че няма смисъл. Всяка вечер заспивах с мисълта, че мога да порасна през нощта, но не се случваше. 

 

Баща ми ме попита какво ще правя, ако не играя футбол. И наистина нямаше какво. За това продължих да го правя в училище и "Наполи" ми даде втори шанс, когато бях на 15.

 

Годините ми в академията бяха страхотни, тъй като цялото ми семейство са фенове на този отбор. Само че нямахме възможност да ходим на много мачове на първия отбор.

 

Затова винаги исках да съм от децата, които гонят топките. Да усетя великата атмосфера на "Сан Пауло". Казвах си "ех, ако мога да изиграя един мач тук с фланелката на "Наполи", ще умра спокоен".

 

 

Баща ми ме посрещна от летището и аз попитах дали някой от квартала ме чака. Той каза, че всички са горди, но е твърде късен час. 

 

Когато се прибрахме целият квартал ме чакаше с песни, фойерверки и специална торта. Най-хубавата част бе да видя лицето на майка ми. Тя е страстен футболен фен и дори се ядосва, когато гледа за втори път някой мач на "Наполи".

 

След това прекарах две години под наем във "Фоджа" и "Пескара". Във "Фоджа" бях под ръководството на Зденек Земан. Той е човек, който уважавам, защото повярва в мен.

 

Вкарах 18 гола и ме взе в "Пескара" за следващия сезон. Годината беше много важна, защото срещнах бъдещата си жена Джени.

 

Ако сте запознати с Южна Италия, знаете, че родителите няма да пуснат момиче да живее далеч от тях. Проблемът е, че бях на 250 километра в Пескара.

 

Призовах я да дойде с мен, но не я пуснаха. Това ми даде допълнителна мотивация да се докажа в "Пескара" и да заиграя за постоянно в "Наполи". Исках да съм с клуба и с нея. 

 

 

Нищо не можеше да ме спре. Вкарах първия си гол в мач с "Парма" на "Сан Пауло". Беше специално, защото тогава жена ми бе бременна с първия ни син. Радостта от гола бе посветена на него.

 

Вече шест години нося екипа на "Наполи" и имам същата емоция, когато отбележа. Горд съм с града и с отбора. 

 

Някои хора говорят лоши неща за тима и не ги разбирам. Погледнете съотборниците ми. Много от тях останаха тук, въпреки че имаха оферти от по-големи отбори. 

 

Капитанът ни Хамшик е за 11-а година. Питам всички защо остават и ми отвръщат, че обичат отбора, града, живота си и феновете.

 

 

Сега просто искам да стана шампион с "Наполи" и да видя първата титла за този отбор в съзнателния ми живот. Искам да го направя за града, квартала ми, приятелите ми, семейството ми и децата. 

 

Всеки път, когато изляза на "Сан Пауло", ме побиват тръпки. Защото знам какво означава този отбор за близките ми. 

 

Тук игра най-великият играч в света. Тук игра Марадона. С цялото ми уважение към Роналдо, сега осъзнавам кой е футболист №1.

 

Господин Роналдо, имахте страхотни бутонки и бяхте гений. Бяхте вдъхновение за мен, но аз съм неаполитанец. Затова твърдя, че има само един крал и неговото име е Диего.