17-11-2017 20-11-2018

Сони оцеля в Холокоста, а футболът му даде свобода

Вдъхновяващата любов между един 90-годишен човек и Айнтрахт (Франкфурт)

11:44 | 9 април 2022 | Редактор : Александър Сотиров 5 1560

Хелмут Сонеберг вероятно е най-енергичният 90-годишен човек, когото може да видите. Във Франкфурт е известен просто като Сони, а освен че е един от най-верните привърженици на местния Айнтрахт, житейската му история е повече от забележителна.

Сони е един от оцелелите при Холокоста. Години наред отказва да говори за преживяванията в ранните си години и за всички мъчения, които преживява в ръцете на нацистите. Мълчи дори пред най-близките си.

Но преди няколко години това се променя. Благодарение на двете му най-големи страсти - футболът, който му дава свобода и Айнтрахт (Франкфурт), клубът на сърцето му.

Но за да разберем цялата история на Сони трябва да започнем от нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 година. Кристалната нощ, както и до днес е известен в Германия и Австрия антиеврейският погром, при който са опожарени 191 синагоги и 815 магазина, притежавани от евреи. Около 30 000 души са арестувани и пратени в концлагери, а 40 - директно убити.

По онова време Сони е обикновено седемгодишно момче с еврейска майка. Баща му също е евреин, но той е напуснал семейството малко след раждането на детето си. Хелмут носи фамилията на втория си баща (Весингер), който не е евреин. До онази нощ не знае нищо за родния си баща, но му се налага да разбере.

Цялото семейство гледа опожаряването на Синагогата във Франкфурт, а майката на Сони не може да му каже истината и така се налага да разбере от съседка. Която му казва, че е различен, че това не е истинският му баща и че всъщност е евреин. “Какво е това?”, пита малкото момче, за да получи отговор, че това са хората, които ходят в Синагогата.

Пратен е в еврейско сиропиталище, трябв да носи жълтата звезда на Давид, която го отличава като “враг на нараода”. По улиците хората го плюят. Често е бит. Единствената утеха са книгите, които полусестра му Лило му носил. Определя ги като единственото си убежище.

Когато Гестапо идва да го прибере за първи път, вторият му баща оказва съпротива. През юни 1943 година отново им се опълчва, замеряйки ги с медалите си от Първата световна война и крещейки - “Върнете ми момчето!”.

Нещо, което се случва, а на 22 март 1944 година, когато целият стар град на Франкфурт е унищожен от бомби и над 1000 души загиват, Сони и семейството му се крият в мазето.

Година по-късно е депортиран заедно с майка си в Терезиенщат, град, който в момента е в Чехия, а вторият му баща няма какво да направи, защото е мобилизиран.

“Войната е най-лошото нещо, което може да се случи на човешката раса. Виждаш неща, за които не можеш да говориш после”, спомня си той и разказва за Терезиенщат - транзитен лагер за евреи, които после са пращани на сигурна смърт на Изток. Тогава там има около 55 000 души, а мястото е като за 4000. Пред очите му хора измират от глад. Просто са кожа и кости, както сам си спомня.

Embed from Getty Images

Самият той е 14-годишен и тежи само 27 килограма, когато се прибира у дома във Франкфурт.

Със сълзи на очите си спомня как сестра му се е страхувала да го прегърне, “за да не го счупи”. Признава, че може да прости и иска да забрави някои неща, но няма как, защото белезите остават.

Директорът на клубния музей на Айнтрахт, Матиас Тома, всъщност е човекът, който окуражава Хелмут Сонеберг да проговори за детството си. Двамата се запознават през 2007 година, но минава цяло десетилетие преди Сони да се престраши и да започне да споделя повече.

След Холокоста търси всякакви начини да продължи напред и да живее нормално. Сменя 17 различни работи - пожарникар, таксиджия, хамалин на летището. Но тази, която му доставя най-голямо удоволствие е била да кара мобилмна библиотека из Франкфурт, за да доставя книги на деца в неравностойно положение.

А в един момент в ранния му живот идва и голямата промяна. Футболът. Играта, която му дава свобода. Играе за юношеските отбори на Айнтрахт, не успява да стигне до първия тим, но след това продължава да посещава всички мачове на отбора си.

През 1959 година във финала за титлата в Берлин Франкфурт трябва да играе с големия си съперник Кикерс Офенбах в Берлин. Сони и приятелите му преминават границата с Източна Германия с “Фолксваген” костенурка, а граничарите им казват да не спират докато не стигнат столицата. Пасажерите обаче пият бира и трябва да има пауза, по време на която са обстрелвани о войник. Въпреки екстремното преживяване, Франкфурт печели с 5:3.

Единствената титла в историята на отбора, който по думите на Хелмут е “в кръвта му и го чувства квто второ семейство”.

Година по-късно гледа и единственият финал за КЕШ на своя тим, загубен от Реал (Мадрид) на Алфредо ди Стефано.

Embed from Getty Images

По онова време президент на отбора е Рудолф Грамлих. Капитан на Германия на Олимпиадата през 1936 година в Берлин. Същата година се присъединява към СС, а Сони разбира за миналото на шефа на клуба едва когато е в късните си 40 години. Моментално се отказва от членството си. Грамлих остава на поста до 1970 година, а през 1988 година умира.

“Не можех да приема, че подобен човек - престъпник и убиец, който се преструва не невинно агънце, е намесен по някакъв начин в любимия ми отбор. В моят Айнтрахт”, разказва с треперещ глас фенът.

Грамлих е арестуван от американците след Втората световна война, но е освободен. Днес Айнтрахт е добре познат с кампаниите си срещу дискриминацията, фашизма и антисемитизма. През 2020 година Грамлих окончателно бе заличен от историята на клуба, който посмъртно отне почетната му позиция на президент.

Сега президент на клуба е Петер Фишер. Личност, която посочва Сони като вдъхновение.

“Сони е човек, който винаги ми дава сила. Той е сред оцелелите от ужасяващата нацистка машина за убиване, причинила смъртта на милиони. За съжаление оцелелите са малко, но пък за щастие Сони е един от тях. Той ме вдъхновява да заявяа, че сме на 100% чисти в принципите си и няма да мръднем нито милиметър”, казва Фишер.

“Знам, че много хора на моята възраст вече ги няма. Не знам защо все още съм тук. Но искам да живея до 104 години, за да си върна всички вноски към пенсионния фонд. Изчислил съм го. Може би пък Господ мисли, че след всичката болка, все пак заслужавам малко повече години живот”, казва Сони.

И обобщава - че е благодарен. За това, че вижда небето, луната и усеща дъжда по кожата си.

А не на последно място в същия този списък поставя още едно име. Айнтрахт (Франкфурт).