17-11-2017 20-11-2018

Какво още може да мотивира един спортен идол на 42 години?

Легендата Том Брейди в изповед за кариерата си, предизвикателствата и голямата промяна

20:25 | 7 април 2020 | Редактор : Динко Гоцев 5 4835 Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Том Брейди, който на 42 г. изненадващо потърси ново предизвикателство, ще играе в Тампа Бей от новия сезон в Националната футболна лига. Легендарният куотърбек се изповяда пред платформата The Player`s Tribune. Един от най-големите шампиони в историята не само на американския футбол, изкара 20 сезона в Ню Инглънд Пейтриътс, спечели 6 титли на Супербоул, държи куп рекорди и е една от иконите на САЩ в спорта. Ето какво има да каже той за това какво го мотивира и предизвиква, за да потърси промяната. И на кого какво има да доказва на 42.

Време за мен

"Какво означава да потърсиш промяна и да се поставяш на изпитания отново и отново?

Дали преди месец, година, пет години или десетилетие, но е факт - всеки човек, включително спортистите, е изправен пред промени. И всеки застава срещу предизвикателства. Дали физически, ментални, емоционални, но те са част от живота ни. И аз не съм изключение.

Преди 20 години бях част от шестия рунд на драфта, от Университета в Мичиган. И дори не бях сигурен, че изобщо ще бъда избран в онзи драфт.

Когато най-после стана, взех си багажа и се преместих на другия край на страната. Не знаех колко дълго ще играя за Ню Инглънд Пейтриътс, както и дали изобщо ще имам шанс да играя. Бях четвърти поред в избора за позицията куотърбек, пред мен имаш цели трима конкуренти. Не съм имал идея, че ще остана там 20 години и ще създам семейство на това място.

Виж още Брейди избра предизвикателството с отбор, който не е фактор над десетилетие

През 2008 г. нямаше как да знам, че във втората ни атака за първия мач от сезона срещу Канзас Сити, ще скъсам вътрешни и кръстни връзки на коляното. Не знаех, че месеци наред ще минавам през операции, за да успея да играя пак. Но тези предизвикателства трябва да ги има, те се случват с причина.

Промените понякога са емоционални.

Откакто се помня, кариерата ми и футболът изобщо, са изключително важна част от живота ми. Но също толкова важни са и други неща - съпругата ми и децата ми, удоволствието, което изпитвам във времето с тях. И това се засилва с годините, докато остарявам. Вече ми е навик да проверявам дали приоритетите ми са на мястото си - а ако усетя, че не са, правя промяна.

Няма написан правилник за това. Намираш баланса между хората, които обичаш и нещата, които правиш. Времето се разпределя и за двете.

Бени и Вивиан, най-малките ми деца, са на 10 и 7. Не са бебета. И това значи, че да съм на техните събития, мачовете им по футбол (сокър) или хокей, е много важно за мен. Много важно. А нещата наистина се променят бързо. Ето - най-големият ми син Джак излиза на игрището с мен тези дни и хвърляме заедно топката на моите тренировки.

Преди 20 години се озовах в Ню Инглънд от съвсем друг край на Америка, от друга култура. Днес също се отдалечавам към съвсем друг регион. Ще взема с мен всички неща, които съм научил.

Когато Патриотите ме избраха през 2000-а година, аз бях на 22. Помня как седях с родителите ми в Сан Матео, Калифорния. Губих увереност, че телефонът ще звънне и някой ще ме вземе на драфта. Но в края ме взеха. Не се обади дори Бил Беличик (треньорът на Ню Инглънд), а асистентът му Бърж. "Искахме да знаеш, че си избран от Патриотите", каза ми само.

Не знаех какво ме чака в Ню Инглънд. Животът ми до този момент бе минал в Сан Матео и 4 години в Мичиган, в колежа. Отлетях на Изток до Провидънс, а после с кола стигнах до стария стадион "Фоксбъро". Беше трудно да го намеря първия път, да се ориентирам. Бях на съвсем ново място.

Отне ми време да свикна, всичко беше различно от Източното крайбрежие. После открих красотата на региона, а и за първи път изпитах какво е да имаш четири сезона. И ги заобичах.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

След това опознах Ню Инглънд и като съпруг и баща. Джак се роди още в Калифорния, но Бени и Виви са родени в Бостън. Те са граждани на щата Ню Инглънд и винаги ще са такива. Аз също, по един специален начин.

Не само физически, аз имах връзка с това място - и именно връзките с хората ще ми липсват. Най-много ще ми липсват феновете. Хората в Ню Инглънд просто много обичат спорта и отборите си. В Бостън хората сякаш се познават, имат усещането, че всеки знае всеки. Различно е от другите големи градове на Щатите. Подкрепата и обичта на хората там винаги е била нещо необичайно силно. Никога не ми се случи да играем на нашия стадион, а той да не е пълен. Никога не ни оставиха без посрещане при завръщане от Супербоул - независимо дали бяхме победили или загубили. Еднакъв брой хора ни чакаха.

Не съм ли късметлия?

"Томиии!", чувам тълпата от трибуните и сега. Това винаги е значило много за мен. Един приятел ми разказа история как неговата сестра и съпругът и кръстили детето си Брейди. Това ме стресна тогава, но и ми отвори очите колко силно влияние има спортът и отборът ни върху хората от щата.

Над бюрото в кабинета ми у дома има плакат на Джо Монтана, който бе моят герой от детските години. Там са снимките на децата ми и някои фотоси през годините с Патриотите. Само важни неща.

Знам едно - каквото и решение да вземеш в живота, каквато и посока да поемеш, се отваря възможност. Да избера да напусна всичко това след 20 години е трудно, но и е една огромна възможност.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Хората се чудят каква е мотивацията ми. Отговорът е прост. Обичам спорта и това, което правя. И искам да го правя, докато мога физически.

Интересно, но когато човек се мести и взима нещата със себе си на новото място, някои от тях вече не му изглеждат нужни. Не са там, където трябва да бъдат. И понякога решава да ги остави зад себе си...

Предизвикателството пред мен е физическо и психологическо. И само един е пътят - през него. Не край него.

Най-важното? Да се насладя на всеки момент. Защото времето минава бързо и неусетно.

Няма да играя футбол още 10 години, знам го. Но за това време, което остава в играта, искам да направя най-доброто и да изживея всичко.

Има само един човек, на когото имам да доказвам нещо - това съм аз. Физически мога да се справя както винаги. Но искам да видя какво мога в повече от това. Какво екстра мога да дам от себе си?

Да играя 20 години за този отбор бе велико, но има и своите дребни несъвършенства. Можеш на моменти да се чувстваш твърде комфортно, да загубиш апетит. Ритъмът не се променя, а това успокоява. И затова, ето го предизвикателството.

Да играя за Тампа ще е възможност, а знам, че това ще е и страхотно изживяване. Ще бъде различно, защото напускам територията си. Различни съотборници, треньори, програма...

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Сега още дори не знам как да стигна с колата си до стадиона на Тампа, нито къде е тренировъчната база или местата за срещи на играчите, треньорите, хората от отбора. Знам само, че Атлантическият океан е на Изток, от която и да е точка.

Развълнуван съм, мотивиран съм. Не искам да подведа никого. Ще дам всичко, което имам. Посрещнаха ме като свой, готови са да чуят това, което имам да казвам. В отговор аз влизам в отбора като човек, готов да даде каквото има.

Имах много ментори, когато бях млад играч. Сега аз мога да пренеса това в Тампа. И това е още един аспект на предизвикателството.

Покрай победите, това да подкрепяш съотборниците си и да ги напътстваш, когато можеш, е страхотна част от играта. И има голямо значение за мен да го правя. Имам какво да си доказвам. Ако не бях го направил, щяха да останат въпроси, които да си задавам. Ако седиш пред планината, но не тръгнеш към върха, а след година си задаваш въпроса какво ли е там горе, какъв е смисълът, човече?

Опитвам да направя неща, които не са правени във футбола. И това е доста забавно, защото съм убеден, че мога да ги направя. В такъв момент си казваш: "Хвърляй се с всичко, което имаш! Давай! Да видим какво можеш!"

Е, аз искам да покажа на всички какво още мога."