17-11-2017 20-11-2018

"Треньорът ме изнасили когато бях на 17, а федерацията потули случката"

Струват ли си олимпийските мечти, когато преживяваш нещо такова?

18:34 | 26 август 2020 | Редактор: Сара Ехекирхър за The Guardian 93 34402 Снимка: Getty Images/Guliver Photo

Сексуалното посегателство от страна на треньори спрямо състезатели се превърна в тенденция в американския спорт. Една от жертвите, бившaта плувкиня Сара Ехеркихър, разказа ужасяващата история на това какво е да си насилвана от собствения си треньор.

Тя вече не се състезава, а е журналистка на свободна практика, а най-после се реши да представи пълната картина на историята си, която обиколи големи медии в САЩ и Великобритания, а отттам - и по целия свят.

Ето я и нея:

Майка ми така и не видя колко бързо плувам. Точно бях започнала да тренирам през септември, тринадесетият ми рожден ден беше през декември, а тя почина през март. Семейният ни живот се преобърна, а проблемът на баща ми с алкохола беше началото на раздалечаването помежду ни. Той не забелязваше колко бързо се придвижвах между различните нива в плувния отбор, като вече бях в група с деца, които се занимават с това от пет или шестгодишна възраст. В първата ми година в гимназията вече бе очевидно, че имам нужния талант и работна етика, за да си осигуря стипендия от силен университет.

Единственото, за което мислех, бе участие на олимпийските игри. Това е приказката, която треньорите разказват на всяко дете, което иска да бъде плувец и ги слуша с широко отворени очи. Мечта, която треньорите с лоши намерения безскрупулно използват в своя полза, отглеждайки същите тези деца с обещания за голяма плувна кариера, докато същевременно те разрушават. Те са хищници, които карат децата да правят всичко, което поискат.

Знам, защото аз преживях точно това.

Както обясних в съдебния иск, който заведох в Калифорния миналата седмица, треньорът ми по плуване Скот МакФарлънд започна да ме обработва за сексуална връзка още като бях на 16. Бях млада и без майка, което ме превърна в в лесна мишена.

Проблемите у дома правеха всичко още по-лесно. След като баща ми се ожени за втори път, мащехата ми каза - "Сара, ти ще имаш твой живот, а аз и баща ти - наш". Когато баща ми разбра, че оценките ми са толкова ниски, защото пропускам много часове заради тренировките, поиска да спра да плувам. Това нямаше как да се случи. Плуването беше нещо, което обичах и аз щях да участвам на олимпийски игри. Беше единственото положително нещо в живота ми в онзи момент. Един ден баща ми дойде на басейна и ме изкара от тренировката, казвайки ми, че ако се върна там следващия ден, по-добре да не се прибирам у дома. Отидох на тренировка следващата сутрин, а след това намерих всичките си неща в двора пред къщата.

Снимка: Twitter

Останах при приятелка три седмици, след като бях изгонена от собствения си дом. Майката на приятелката ми смяташе, че баща ми ще се пречупи в един момент, но това не беше в негов стил. Нямах къде да отида и треньорът МакФарлънд ми предложи - на мен, 17-годишна ученичка, да се пренесе в малкия му апартамент с една спалня. Всички знаеха, че живея с мъж над 30-те, но никой никога не ме попита дали съм ОК и дали не ми се случва нещо лошо. Останалите деца бяха заети да си печелят одобрението му, а родителите им бяха прекалено отдадени на представянето на децата си.

Ситуацията беше трудна, но можеше да се развие и по друг начин. Треньорът можеше да се обади на властите, които да се погрижат за мен, детето. Но той направи друг избор.

Първоначално ме насилваше единствено емоционално. Имаше кантар в кухнята и ме караше да се меря преди да ям. Измерваше ръцете ми със своите и ми казваше колко съм слаба. След тренировките ме заставяше да карам велоергометъра в апартамента за поне два часа. Това беше общоприета тактика - да те накарат да се чувстваш нищожно, за да искаш да направиш нещо, каквото и да е, само да получиш някаква похвала. Идеята бе да бъде пречупено каквото и да е от останалото ми самочувствие. Щеше да му е по-лесно да ме насилва сексуално след това.

Неособено дълго след като се нанесох при него, треньорър МакФарлънд ме изнасили в Ървайн, Калифорния. По време на плувно събитие. Без да давам съгласието си.

Много пъти са ме питали защо не съм казала всичко това по-рано. Когато се е случило и защо го правя сега, толкова години по-късно. Защото ме беше страх. И защото нямаше къде другаде да отида. Той плащаше да имам покрив над главата. Той плащаше за храната и дрехите ми. Плащаше за пътуванията ми, по време на които правех нещо, което обичах. Нещо, което беше най-важната част от живота ми. Знаех, че не е нормално, дори през 1986, но сякаш имах Стокхолмски синдром. А така или иначе - какъв друг избор ми оставаше?

След като приех плувна стипендия от Университета в Арканзас, той ми каза, че не мога да се прибера за Деня на благодарността, ако тежа над 56 килограма. Едва издържах първата си година. Отчасти защото бях бременна с детето му. По време на тренировъчния лагер около Коледа трябваше да кажа на колежанския си треньор, който ме прати обратно в Колорадо, където направих аборт. След още осем месеца прекратих преждевременно още една бременност. Отново от него.

През следващото десетилетие емоционалността на тази крайно нефункционална сексуална "връзка" нарастваше и изпрати живота ми право надолу. Абортите бяха болезнени и травмачтични, част от живота ми, която се превърна в надуващ се балон. През 1999 година бях хоспитализирана във Вирджиния след първия ми опит за самоубийство.

Страшна и ужасяваща история, нали? Но след като започна през 1986 и продулжи през 90-те години, връзката ми с треньора МакФарланд не беше тайна. Нямаше защо да го крия. Това се смяташе за нормално. Плувната федерация на САЩ не направи нищо, за да обезкуражи треньорите да правят секс със спортистите си. Едва-едва спираха да насърчават подобно поведение. Много треньори виждаха неограничен достъп до малко облечени млади момичета като преимущество на работата.

Но в началото на ХХ век започнах да разбирам, че това не е нормално. А отговорните органи на плуването сякаш осъзнаваха, че може даи мат проблем.

През 2004 година за пръв път изрично съобщих за изнасилванията си на Джон Ленард - член на специалната група в плувната федерация, която се занимава със сексуално насилие. Но вместо да ми помогне - да докладвам злоупотребата си на органите на реда или дори да препратя доклада си на активната работа група, от която той бе част, просто получих отговор, че не съм "уникална" и че това се случва непрекъснато и просто трябв ада го преодолея. След това посочи изявени треньори като Мич Айви и Рик Кърл, които в последствие бяха изхвърление от спорта и ми каза да продължа напред.

Почти бях изгубила надежда, че насилникът ми ще си понесе последствията за това, на което ме подложи. Тогава през 2010 година попаднах на история на АВС за сексуално насили в елитното плуване, която ме мотивира да съобщя за преживяването си на плувната федерация. Те свикаха изслушване пред борда, където МакФарланд призна, че е имал сексуална връзка с мен, но настоя, че съм била на 18, когато сме правили секс за първи път. Но тъй като няма правило, забраняващо отношенията между треньор и плувец (до 2013 година) и тъй като назначеният ми "адвокат" работеше за адвокатската кантора на федерацията по онова време, не бе изненада, че счетоха твърденията ми за недостоверни и беше твърде късно да търся компенсации от граждански съд.

Треньорът ми ме бе експлоатирал, малтретирал и предал. А сега това направиха и от американската федерация по плуване. Не веднъж, а два пъти.

Съвсем наскоро Калифорния промени давността за случаите на сексуално насили. Жертвите ще имат три години да предявят искове, които преди това са били с изтекла давност.

След всички тези години правосъдието най-сетне може и да се окаже в действие.

Миналата седмица адвокатът Джон Литъл и аз заведохме дело в Ориндж Каунти за изнасилванията, които преживях като 17-годишно момиче от моя треньор. На среща на плувната федерация и на множество други места из целите Щати. И в допълнение към това федерацията знае за предишни и следващи жертви на Макфарланд, но го прикрива, вместо да предприеме действия и да го спре, защитавайки мен и много други.

За съжаление моята история е една от многото.

Огромна част от млатретираните спортисти не са на олимпийско ниво, което означава, че техните истории не са достатъчно интересни за масово медийно отразяване, което да тласне тези организации към промяна.

Но след като хищните треньори и институциите, които ги пазят, започват да научават урока си, ние няма да мълчим завинаги.