Скъпи Коби
Алън Айверсън с трогателно писмо към покойната баскетболна легенда
Алън Айверсън и Коби Брайънт са двама от най-великите в историята на баскетболната игра. На терена суперзвездите бяха съперници до последно и истински хищници, но отвъд крайната линия ги свързваше приятелство, датиращо от зората на славните им кариери.
Айверсън използва платформата The Players' Tribune, за да разпространи трогателно писмо до Брайънт, който загина в катастрофа с хеликоптер през януари тази година. Ето и какво написа Алън:
"Скъпи Коби,
Това ще бъде трудно. Но наистина трябва да го направя. Всички, отдръпнете се за мен и Коби.
Изчистете полето за Чък (б.р. - един от прякорите на Айверсън) и Коби, за един последен път.
Коби Бийн Брайънт...
Моят човек.
Първият път, в който видях как скачаш на Черния Исус (б.р. - Майкъл Джордан), когато бе 18-годишен, знаех, че си убиец. Тогава осъзнах, че ще бъдеш легенда на тази игра. Стъпваше здраво срещу Майк онази вечер. Без никакъв страх. Искам да кажа, че през годините бях осъзнал, че си куче. Но да те видя по този начин срещу Черния Исус?
Тогава знаех, че си сродна душа.
Може и да сме израснали при различни обстотелства, но когато те виждах на терена и виждах колко здраво играеше, знаех, че сме отгледани с един и същ манталитет. Не бях висок - но в съзнанието ми бях готов да бъда великан всяка вечер. Ти беше почти два метра (б.р. - 198 см) и можеше да бележиш дори насън. Но това не беше достатъчно. Искаше да бъдеш най-добрият, който някога го е правил.
Всички казват това. Но не всички са готови да жертват това, което е необходимо.
Спомняш ли си когато дойдох в Ел Ей за първи път в новобранската ни година? Вземе от хотела и отидохме да хапнем, а после ме попита какво ще правя по-късно.
Отговорих ти, че ще отида в клуба, имам предвид, човече, ние сме в Ел Ей! Отивам на дискотека, Коби. Хайде, човече.
А отговорът ти?
"Връщам се в залата"
Ти си може би единственият в историята на играта, за когото мистиката не е преувеличена. Мамбата не беше мит, човече. Не беше честен. Един, два, три сутринта, знаехме къде си.
Аз и ти, всеки път, в който стъпвахме на паркета, излизахме на война. Но не ставаше дума за вражда. Никога не е имало каквато и да е омраза. Беше като боксьори от тежка категория, които се бият като за последно. А когато чуят гонга, изпитват единствено любов и уважение. Величието се нуждае от компания и ние се нуждаехме един от друг. Майк (б.р. - Джексън) се нуждаеше от Принс, както Принс се нуждаеше от Майк. Тайсън се нуждаеше от Холифийлд и Холийфийлд се нуждаеше от Тайсън.
Всеки има нужда от подобен човек, за когото да каже - "О, ти си голямата работа, така ли? Е, аз също съм голямата работа"
Човече, ти беше голямата работа. Най-упоритият тип, който съм виждал в баскетболната игра. Най-хладнокръвният сериен убиец, кото съм виждал. Най-яростният състезател, който съм виждал. Спомням си историята, в която гостувате някъде и виждаш как вкарвам 35 на Ню Йорк в "Медисън Скуеър Гардън" в новобранския ни сезон. Ядосал си се до такава степен, че си изпочупил хотелската стая и си започнал да ме изучаваш все едно си от ЦРУ. "Дайте ми досието на Алън!". Сигурен съм, че е било точно така. Изучаваш как големите бели акули ловят тюлените в Тихия океан.
Това, което най-много ми харесва в тази история е ИСТИНАТА. Просто отношенията ни бяха такива. Двама души, които взаимно се бутат нагоре към величието. При следващото ти гостуване във Филаделфия просто ме съсипа. Нямаше мърдане. Трябваше да гоня 100 точки. Ти си 198 сантиметра и искаше да ме пазиш. Искаше предизвикателството. Искаше да ми покажеш, че си най-лошият кучи син, играл тази игра.
А аз не исках нищо общо с Коби Брайънт онази вечер! По дяволите, не!
Не можех да те спра. Никой не можеше да те спре. Ти беше КОБИ и щеше да направиш каквото си поискаш на игрището, защото беше снайперист, убиец, хладнокръвен убиец... и сега говоря за теб в минало време... и не мога да сдържа емоциите си.
Все още изглежда нереално.
Ти беше моят човек.
Във финалите през 2001 година бяхме като бойци. Не заради някаква омраза или вражда - това е нещото, което някои хора няма да разберат никога. Не го правехме от омраза. Правехме го заради възхищението и уважението си един към друго. Заради любовта.
Не мога да ти опиша колко снимки на мен и теб около наказателната линия съм виждал. Просто си говорим глупости и се смеем.
Човече, кой губи реализаторската титла с 33 точки средно на мач. Как така вкарваш по 35, просто ей така? Защо трябваше да го правиш?
Защото беше себе си. Защото си Коби Бийн Брайънт. Защото си великан. Вероятно си ме гледал по SportsCenter всяка вечер и си си казвал - "41, така ли? Добре, ще вкарам 43, да видим как ще ти хареса това, Чък"
Винаги съм бил уверен във възможностите си. Знаех какво мога. Бях реализатор. Победител. Правех всичко както аз исках. Спечелих някои мачове. Но ти беше шампион. Имаш пръстени. И после имаш още пръстени. Целият свят те обичаше. Дори и в моята собствена къща бе обичан. Най-голямата ми дъщеря обожаваше Коби Брайънт. Винаги искаше татко ѝ да победи, но също така искаше най-доброто за Коби.
Децата ми искаха твоите кецове на Adidas, когато излязоха. Носеха №8 и №24, защото бе един от героите им. И ако трябва да бъда честен... Беше герой и за мен също. Макар да беше по-млад от мен, аз ти се възхищавах, защото беше жертвал много и защото беше дал още повече на тази игра.
Когато и да ме попитат кой е най-великият за всички времена... Няма да лъжа, Ем Джей винаги е №1, знам, че и ти би казал същото. Черния Исус. Няма по-велик. Но номер 2? Номер 2 винаги ще бъде Коби Брайънт. Никой не бе по-упорит от теб. Никой не изкара повече от мен. Свързани сме завинаги в тази игра. В този живот. Просто ми се иска да бяхме имали повече време.
Забавно е, не знам дали някога съм ти казвал това, но един от любимите ми спомени е когато дойдох да те видя в Ел Ей на церемонията по изваждането от употреба на №8 и №24. По дяволите, кой е толкова добър за толкова дълго, че му пенсионират ДВА различни номера? Нямаше как да изпусна този момент за нищо на света. Но истински шантавото в цялата случка? Всички в "Стейпълс Сентър" се отнасяха с мен така, все едно ние сме взели титлата през 2001, а не вие. Охраната ми правеше какви ли не проблеми докато се опитвах да стигна до теб!!! Вие победихте, Лос Анджелис.
Опитвах се да стигна до паркета и да те поздравя, ти си моят човек. А охраната ме гледаше все едно съм лог. Хахаха, вие победихте! Пръстените си ваши!
А когато стигнах до игрището и те прегърнах, а ти държеше момиченцето си в ръце... Това е момент, който никога няма да забравя. Просто бях щастлив, че съм там. Че съм част от наследството на Коби Бийн Брайънт.
Кога мина времето, човече? Първото идване в Ел Ей сякаш бе вчера. Бяхме просто деца и всичко бе пред нас.
"Какво ще правиш по-късно?"
"Отивам в клуба"
"Аз се връщам в залата"
Никога няма да забравя това.
Вече не си на тази земя, но не си изчезнал. Името Коби Брайънт връща спомените моментално. Още те виждам с размахан пръст нагоре, след като вкара 81 на Торонто. Виждам те как скачаш във въздуха като Майкъл, след като спечели титлата. Виждам те и до мен на наказателната линия, усмихвайки се, без да казваш нищо. Само ме гледаш - "Хайде, Чък, да го направим".
Спомените няма да отидат никъде. И да, ще плачем. Ще плачем понякога, спомняйки си, че вече наистина те няма. Но спомените ще ни карат да се усмихваме. Не знам как да завърша подобно писмо. Не знам как да кажа "сбогом" на легенда на НБА, на баща, съпруг, приятел. Не разполагам с нужните думи.
Знам единствено, че те обичам, братко.
Твой,
Чък."
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}