17-11-2017 20-11-2018

Пионер в играта - Андрю Уотсън, който промени международния футбол

139 години преди сегашните протести, цветнокож изведе Шотландия с капитанската лента

20:31 | 6 юни 2020 5 2031

Вече цяла седмца темата с расовата дискриминация заля света, предвид размириците, обхванали градовете в САЩ.

Почти всички звезди на футбола изразиха своето мнение по темата, макар този път спортът да нямаше прако отношение със ситуацията. Разбира се, проблеми от подобен характер съпътсват и любимата на милиона игра, и винаги са го правили под една или друга форма.

Виж още Тримата тенори и "черните срещу белите" - как футболът се изсмя на расизма

В днешни дни степента на проблемите е доста по-малка, а във футбола е нещо съвсем нормално да наблюдаваме национални отбори, съставени от играчи с различен произход. Това например се случва в мултикултурни страни като Франция, Англия, Германия, Белгия и Швейцария.

В Европа например, 36 от 55-те национални тима са имали тъмнокож играч в редиците, като в това число влиза и България.

Пионер в това отношение обаче е шотландският национален отбор - първият, който пуска тъмнокож футболист в игра.

Случва се преди 139 години, през март 1881-а, а главният герой е Анрю Уотсън.

Определян като един от най-добрите шотландски играчи през 19-и век, името му и до днес се свръзва с първата поява на цветнокож в международния футбол.

Той е роден в днешна Гвиана, по това време британска колония. Баща му е шотландец, собственик на плантация за захарна тръстика, докато майка му е работничка в плантацията.

Докато е още дете обаче баща му решава да се прибере в Шотландия. Взима със себе си и своите две деца - Андрю и неговата сестра, макар приятелите да го съветват, че е по-добре ги остави в южноамериканската колония.

Целта на предприемача Уотсън е да даде отлично образование на децата си, а когато умира през 1869-а, им завещава 35 000 паунда, които днес биха се равнявали на няколко милиона. Младият Андрю Уотсън, ползващ доброто име на баща си и оставеното му наследство, живее добре и дори успява да завърши инженерство в Глазгоу.

Той обаче успешно съвместява обучението си със своята голяма страст - футбола.

Играе в кварталния си Паркгроув, където освен футболист, е и администратор. Уотсън е сред малкото образовани играчи в отбора, а и за разликата си от колегите си - представители на работническата класа, той е богат студент с достатъчно свободно време, за да поеме администрацията на клуба.

Така че и в тази област Уотсън е пионер. Той е първия цветнокож с управленска роля във футболен клуб.

Уотсън също така впечатлява на терена, където играе в роля, позната днес като халф-бек. Никой в Шотладния не може да се мери с бързината и атлетизма му, а и играта му с топка е на прилично ниво.

За него е трудно да остане незабелязан и през 1880-а се присъединява към отбора на Куийнс Парк, който доминира Глазгоу и шотландския футбол преди появата на Селтик и Рейнджърс.

Клубът днес е скромен, макар да домакинства мачовете си на 52-хилядния "Хемпдън Парк", се подвизава между ниските нива на шотландската футболна система. В края на 19-и век обаче да играеш за Куинс Парк си е голяма работа, може би най-престижното занимание в града.

Андрю Уотсън веднага започва да блести с екипа на новия си тим, а заради статутът му на заможен джентълмен, няма данни за сериозни расистки проблеми с него от страна на фенове и противници.

Така се стига и до включването му в националния тим на Шотландия, който всяка година в началото на март играе традиционна приятелска среща с Англия. По това време тези два тима заедно с Уелс все още са единствените в света.

Срещите между национални тимове са веднъж или два пъти в годината, което само показва каква привилегия е било да попаднеш сред тези 11, които ще представляват родината в единствения й двубой.

Шотландия и Англия си разменят домакинството всяка година, като през 1881-а двубоят е в Лондон. Двата тима се изправят на емблематичният "Овал", който е меката на британския тенис, но през 19-и век посреща и футболните мачове на националния тим, както и финалите за Купата на ФА.

А в този двубой през 1881-а, освен, че Уотсън получава честта да е част от състава, той получава и капитанската лента. Извежда родината на баща си в Лондон, а Шотландия побеждава Англия с 6:1.

Резултат, който и днес си остава най-тежкият за "Трите лъва" на собствен терен.

В онези години, докато английските джентълмени играят футбол, до голяма степен приличащ на ръгби - изпълнен с грубости, пасове предимно настрани и индивидуални силови пробиви, то шотландците са технични и нестандартни. В тези години момчетата от севера тотално доминират в двубоите между британските тимове.

Година след това паметно 6:1, Шотландия печели срещу Англия с 5:1 в Глазгоу, а Андрю Уотсън пак е в състава. Между тези два мача той играе и при победа на шотландците над Уелс с нов убедителен резултат - 5:1.

През 1882-а обаче Уотсън решава да търси развитие като инженер в Лондон и напуска Глазгоу. По онова време тимовете в Шотландия все още са аматьорски и макар да няма остра нужда от пари, Уотсън иска да търси професионално развитие по своята специалност. Това означава край на международната му кариера, макар да продължава с футбола в столицата. С екипа с Суифтс се превръща в първия тъмнокож играч, взел участие в Купата на ФА. Пет години по-късно пък работи в Ливърпул, а с екипа на местния Бутъл, се превръща в атракция за хората в града. До този момент те нямат цветнокож спортист, а като цяло хората с различен цвят на кожата са единици в този край.

В края на века заминава за Сидни, където живее до смъртта си през 1921-а, оставяйки вечна следа в международния футбол.

Изминават 123 години след дебюта на Уотсън, преди екипа на Шотландия отново да облече тъмнокож играч. През 2004-а го прави Найджъл Куаши - син на ганаец и шотландка.

Англия от своя страна пуска първия си тъмнокож национал почти век след Шотландия - през 1978-а, когато екипа на "Трите лъва" облича Вив Андерсън.

Любопитен факт е, че вторият европейски тим след Шотландия, който излиза с тъмнокож играч в състава си е Турция, при това в мач срещу България.

По време на контрола в Истанбул през 1927-а, в състава на съседите ни играе 19-годишният Вахап Озалтай. Роден е в Бейрут. По време на раждането му днешната столица на Ливан все още е част от Османската империя, а когато е на 14, той се мести в Измир, където впоследствие приема и новата си фамилия в чест на местния клуб Алтай.

С него Озалтай печели 5 титли и заминава да играе за Расинг Париж, превръщайки се и в първия турски играч, подвизавал се в чуждо първенство.

Разбира се, в онези години на тези играчи се е гледало по-скоро като на атракция и доза екзотика в европейския футбол. За десетки от тях стадионите из континента не са били точно гостоприемни, а скандалите не са един или два.

Жертва на обиди от фенове, противници и съотборници са били не една или две цветнокожи звезди на футбола. Въпреки Въпреки някои оплаквания на играчите и днес, модерният футбол е далеч от бруталните обиди към различните, а присъствието им на терена отдавна се е превърнало в нещо нормално и обичайно.

Първи обаче го стори Андрю Уотсън през далечната 1881 година.

ИЗБРАНО