Осем години минаха, но една от най-големите трагедии, удряла през лицето не само футбола в Италия, остава като кървяща рана. Ужасните обстоятелства около смъртта на Пиермарио Морозини, допълнителните детайли около нея и живота на футболиста, както и последствията от случилото се, и до днес са обект на дискусии.
Историята е много, много тъжна.
Трима осъдени. Това изречение изобщо не може да стигне до дълбочината на онази трагедия. Но не допринася поне малко да бъде облекчена болката. Присъдите на лекарите на Пескара и Ливорно, както и на медикът, който е помагал при транспортирането на футболиста, са за по 8 месеца затвор. Произнесоха ги през 2018-а, а страната настръхна, защото смята, че един човешки живот е можело да бъде спасен.
"Никога няма да забравя какво се случи", поклати глава пред съда при произнасянето на присъдите Манлио Порчелини, докторът на Пескара в онзи ден.
Морозини падна на терена в 31-вата минута при гостуването на неговия тим Ливорно срещу Пескара. В първия мит просто изглеждаше, че се препъна, опита да стане... Но не успя. Остана легнал и без да помръдва. Докторите спринтираха към игрището и правеха сигнали да идва линейката. Първи там е именно Порчелини, който опита да обърне играча и да окаже моментална помощ. Удивително, пътят на линейката към игрището е блокиран - на входа за нея към вътрешността на стадион е паркирана полицейска кола и отнема минути да бъде отворен път. Фатални минути.
Играчите на Пескара не изчакват това, подивели от гледката. Заедно с ужасените съотборници ни Пиермарио, те изкарват носилката на колела от линейката, бутат я през атлетическата писта на терена, за да може по-бързо да се окаже помощ на Морозини. Някои крещят, други плачат с глас, защото човекът си отива пред очите им.
Незнайно защо около 2 минути никой от тримата лекари не поставя тръбата на дефибрилатора в устата на играча. Все пак това се случва, направен му е сърдечен масаж и поема към клиниката. Мачът е спрян. На игрището остават 30-ина плачещи играчи, резерви, треньори... Само за статистиката - в онзи мач играят имена като Марко Верати, Чиро Имобиле, Лоренцо Инсине - млади надежди на Пескара. Всички те виждат с очите си ужаса. Някои от тях са сигурни, че Морозини е мъртъв още на терена.
Капитанът на домакините Симоне Касионе седи на тревата с окървавено лице, носът му е разбит минута по-рано, но лекарят на отбора го изоставя край вратата, за да отиде при Пиермарио. Касионе си седи на игрището, плаче и кърви, невярващ на очите си. Дори не опитва да бърше кръвта си, шокът е огромен.
Всичко губи значение - 40 минути по-късно вече е ясно, че животът на 25-годишният полузащитник е приключил. Играчите още са на терена и около тунела към съблекалните, когато новината стига до стадиона.
Те не искат да се прибират, а говорят помежду си и се подкрепят един друг.
Новината потресе Италия тогава, шокира и света. На Апенините това бе първа подобна смърт на терена за почти 35 години - през 1977-ма Ренато Кури падна и почина на игрището, докато играеше за Перуджа.
въпреки че това далеч не е краят на историята около Морозини, която направо разтърсва всеки, който я прочете. Защото трагедията е неизменна част от живота на това момче и семейството му. Това е неописуем низ от ужасни случки, превърнали дните му в ад. А накрая единствената му голяма любов и спасение - футболът, си го прибра в своя рай. На терена, по екип.
Роден през 1986-а, Пиермарио расте в родния Бергамо, където обаче понятието "щастливо детство" не му говори нищо. Брат му и сестра му са с недъзи по рождение, на практика са безпомощни сами, трудно се движат и той постоянно ги наглежда. Детските му години минават в това да помага на родителите за тяхното сравнително нормално детство.
На 14 губи майка си Камила, която е погубена от рак за около година. По-малко от 2 години по-късно татко му Алдо си отива, очевидно рухнал след смъртта на съпругата му. Заболяване го посича за месеци.
Пиермарио е на 16, когато остава глава на семейството с брат си и сестра си, за които трябва да се грижи. Невероятно тежка съдба и изпитание, което не всеки може да понесе. Твърдо решен е да успее във футбола, защото усеща, че това е неговата надежда за нормален живот и на тримата. Парите са достатъчно, ще може да им осигури достатъчно голяма къща и пространство, както и подготвени хора-професионалисти които да отделят време и грижи за тях. Ще може да осигури това, което се е заклел да направи след смъртта на родителите му.
По това време той вече е в юношеските формации на Аталанта и показва талант, възможности, потенциал. Работи неуморно на тренировки, а клубът го подкрепя здраво, знаейки ситуацията у дома. Всичко върви към това надъханото и талантливо момче да пробие в първия тим... Но нищо в този живот не се случва нормално и по план. По-малко от година след смъртта на бащата, брат му се самоубива в един ден, докато Пиермарио е на тренировка.
Звучи като някакъв ужасен сценарий, нали? Такава серия трагедии само за около три години, може да се окаже твърде тежко бреме и за най-издръжливия психически човек. Но Пиермарио се изправя и продължава.
"Само футбола имам. И сестра ми. Тези неща те сриват до земята, невероятно трудно е да станеш сутрин след такива събития. Но ме и направиха по-гневен, по-решен от всякога да успея в това, което и татко, и брат ми искаха - да стана футболист", казва след дебюта си в първия тим на Удинезе, където подписва договор на 19.
Нещата лека-полека потръгват, макар и не в Удине. Дават го под наем на Болоня, после играе във Виченца, за да се озове в Ливорно. Той е добър футболист, изключително трудолюбив и мотивиран, а освен това има златно сърце.
Пътуванията са най-големият проблем, защото постоянно мисли за сестра си Лифе, която е последният скъпоценно близък човек в живота му. А той - нейната последна опора.
Навсякъде са очаровани от момчето, запазило позитивен поглед към живота, независимо колко трудно е това при съдбата му. Играе редовно, записва мачове и в младежкия тим на Италия.
"Беше всеотдаен и концентриран - описва го Мино Фавини, шеф на академията на Аталанта. - На тренировките играеше като на мач, изобщо не се пестеше. Златно момче, адски загрижен за приятелите си, за околните, постоянно говорещ за сестра му, как добре се справя... Поддържахме връзка и след като си тръгна от клуба. Имаше златно сърце."
Морозини има и още една опора, за която мнозина дори не знаеха.
Приятелката му от ученическите години Ана Вавасори е любовта на живота му, двамата живеят заедно до момента, в който тя се връща в Бергамо, за да учи в местния университет. Седмица преди смъртта на Пиермарио, тя изкарва уикенда при него в Ливорно, а след новината пристига в Пескара. Един от последните постове на играча в Туитър е с нея на вечеря в Ливорно дни преди смъртта му.
Con la mia Annina sotto questo cielo toscano!!!! pic.twitter.com/8UqzD8xM
— Morosini Piermario (@MarioMorosini) April 9, 2012
И за нея шокът е огромен. Преди година в Италия написаха, че двамата са мислели за сватба, но Ана не потвърди. Тя се затвори в себе си и не говори с медиите от онзи април 2012-а. Не контактува с никого в публичното пространство.
Но е достатъчно активна в Туитър, където успя да обедини приятелите на Пиермарио във футбола и да организира с помощта на Удинезе и Аталанта мач през май 2014-а в Бергамо. Той събра средства, отишли за лечението на деца с недъзи, каквито имат братът и сестрата на Морозини.
Колкото до Лифе, сестрата на Пиермарио, нейното състояние бе достатъчно тежко и преди 8 години, когато го загуби. Остана сама на онзи 12-и април 2012-а. Напълно сама. Как е приела вестта за това, че последният близък човек около нея си е отишъл, докато е играл футбол, не можем дори да опитаме да си представим.
Всяка история, дори най-разтърсващо тъжната, има нужда от своя позитивна страница. Дни след смъртта на Морозини, един великан във времена на все по-малко такива - Антонио ди Натале, пое нещата в свои ръце. Тогавашният капитан на Удинезе отиде при президента на клуба и настоя да бъде отпусната ежемесечна помощ на Лифе Морозини. И до днес тя се плаща от футболния клуб на Удине.
Нападателят спря с футбола 4 години след смъртта на Пиермарио, като на прощалния си мач показа негова фланелка - трогателен жест, с който сякаш казваше на света: "Не сме те забравили, тук сме и се грижим за сестра ти". Ди Натале и семейството му се заеха с намирането на фамилия, където Лифе да бъде приета.
В деня след трагедията през 2012-а Тото бе начело на тъжната делегация на Удинезе при пътуването до Ливорно за поклонението-изпращане на Пиермарио.
В онзи ден стадионът в града се напълни и изпрати колата с тялото му към родния Бергамо, а Ливорно завинаги извади номер 25 от употреба. Погребението бе в града, където Морозини дойде на белия свят и откъдето трагедията, смъртта и страданието започнаха да го преследват в младия му живот.
Само на 25 години той завърши на футболния терен - по някаква ужасна ирония на съдбата - защото това бе единственото място, което го спасяваше от непосилните изпитания.
Тя, съдбата, никак не пожела да бъде поне малко милостива към Пиермарио Морозини и семейството му.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}