17-11-2017 20-11-2018

Великите географски футболни открития на българските национали

Това бе вторият ни мач в Доха, а първият остава в историята

15:17 | 27 март 2022 | Редактор : Динко Гоцев 13 12149 Снимка: Getty Images

България загуби в Доха от Катар с 1:2, което по никакъв начин нито е изненада, нито е трагедия. Ние сме по-слаби от този тим в момента и всеки, който мисли обратното, просто не е реалист.

Национален отбор

Оставяме настрани резултата, него има кой да го анализира - примерно вечно позитивният и с висок градус на оптимизъм селекционер Ясен Петров, който винаги вижда някакъв прогрес в отбора. Друга тема. Тук искаме да припомним най-екзотичните, странни и пионерски пътувания на българския футболен отбор. Това в Катар, на ултрамодерния стадион за световното първенство, си е направо като луксозна ваканция, в сравнение с някои от тях.

1946 година, Тирана - губим с 1:3 в контрола. Някои от играчите, участвали в пътуването и мача, разказват през годините за този двубой. Той е първи срещу албанците и се играе на нещо, което не може да е футболен терен, а и за стадион трудно може да мине. Това са следвоенните години, пътуването продължава дни... Изобщо - екзотика.

1952 г., Котка (Финландия) - падаме с 1:2 от СССР в мач от Олимпийския турнир, на който домакин е тази страна. Котка е приятно градче на Балтийско море, което тогава има население около 25 хиляди, а днес - двойно повече. Падаме от съветския отбор съвсем обяснимо, защото просто са по-силни от нас. Но мачът остава в тази географско-футболна ретроспекция.

1955 г., Бейрут - бием с 3:2 Ливан.

Мачът е на ръба на Суецката криза (1956), която има пряко отношение към случилото се по-късно в Ливан, когато през 1958-ма страната е във военна криза, по улиците се стреля, а правителството е свалено. България играе мач месеци, преди напрежението в региона да ескалира рязко.

1960 г., Аквила (Италия) - бием Египет с 2:0 на Олимпийските игри.

Градчето в областта Абруцо е избрано да приеме двубои от турнира, като стадионът е за ръгби - това е едно от историческите места за този спорт в Италия.

1962 г., Ранкагуа (Чили). Играем три мача там от Мондиала.

Там ни праща жребият за първото ни участие на Световно първенство, като играем с Англия (0:0), Унгария (1:6) и Аржентина (0:1) - две равенства и загуба. Стадионът "Estadio El Teniente" не събира нито веднъж над 9000 зрители, а на мачовете на България има по 6-7 хиляди. Ранкагуа е наричан "втората столица" на Чили, но в никакъв случай не е футболна такава.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

1968 г., Леон (Мексико) - арена на най-голямата ни победа, 10:0 над Гана.

В подготовката за Олимпийските игри срещаме ганайците. Те са с младежка формация, а и по това време прохождат в големия футбол, докато ние сме с много силна селекция - практически първия отбор на България. Разбиваме ги в Леон, като това място попада в този списък на географски открития именно с историческото си значение.

1973 г., Нумеа, Нова Каледония - победа с 5:3 срещу местен отбор, може да е бил и национален...

Не се знае, наистина, срещу кого точно са играли нашите. А и защо, ако трябва да сме точни.

На 4 февруари гостуваме в Джакарта на Индонезия за контрола и бием с 4:0. Само 4 дни по-късно пристигаме на терена в Нумеа, столицата на Нова Каледония, която е на ... 6300 км от Джакарта. Печелим с 5:3, но за този мач се знае изключително малко, но съставът ни никак не е лош - покойният Чико Дерменджиев е вътре, даже вкарва гол.

Няма по-екзотично място за гостуване в историята на българския тим, несъмнено.

1979-а, Симферопол, Крим - 1:3 срещу СССР в контролен мач.

Поставяме го тук не заради екзотика, а в светлината на случващото се в момента в региона. Това е единственото ни гостуване в Крим, загубено, както бяха 99 процента то срещите на българските национални отбори срещу съветските такива.

1980 г., Кувейт Сити, правим 1:1 срещу домакините, които 2 години по-късно се появяват на Мондиала в Испания. Нас там ни няма... Въпреки това равенството, пък било то и в приятелски мач, е прието като огромно разочарование у нас.

1981 г., Удевала, губим (естествено) от Швеция с 0:1 в контрола.

Незнайно защо е избран този град, който е далеч по-известен като корабостроителницата на страната, а и е един от малките в нея (днес населението му е 30-ина хиляди, а тогава е било не повече от 20 000). Но падаме - както се случваше винаги срещу този съперник повече от половин век, преди да ги бием изненадващо през 2017-а с 3:2 в София.

1988 г., Доха (Катар) - 3:2. Исторически мач, а наглед - просто една контрола срещу екзотичен съперник.

Това е първото пътуване на българския отбор в Доха, победата идва с голове на Ивайло Киров, Петър Александров и Христо Стоичков.

Дни, преди да навърши 22 години, човекът, който по-късно ще вземе "Златна обувка", "Златна топка" и трофеят в Шампионската лига, вкарва първия си гол за България точно в тази контрола. Ицо вече е направил фурор в дебюта си (с номер 7 на гърба!) срещу Белгия през есента на 1987-ма. Тогава изпускаме участие на Евро 1988 заради глупавата загуба от Шотландия в София, когато ни стига равен, но темата е гостуването в Доха, където Стоичков прави история.

Първи от неговите голове за България, а какви имаше след това, а!?

Онзи мач е на стадион "Ясим бин Хамад", където играе Ал Сад и до днес. Той се намери на 13 километра от "Education City", където ни биха с 2:1 в съботната вечер.

1991 г., Серавале, Сан Марино - бием с 3:0 в европейска квалификация.

Това е нещо като градче, едно от малките такива в града-държава Сан Марино, където гостуваме за първи път преди 31 години. Голове на Трифон Иванов, Наско Сираков и Любо Пенев ни поставят на пътя на една обещаваща кампания по пътя към Евро 1992, но... се оказва неуспешна.

След нея обаче идват три поредни, които завършват с класирания на два Мондиала и две Европейски.

Снимка: Getty Images

1999 г., Кожани, Гърция - загуба с 0:1, но паметен дебют.

Димитър Димитров-Херо пуска в 64-ата минута едно дългокосо, пристъпващо малко неуверено, но вече изглеждащо като футболист момче. Димитър Бербатов сменя Александър Александров, за да запише първите си минути за България. Губим, мача но това е началото на кариера в националния, която завършва с рекорд по голове - 48 за родината.

2000 г., Валпараисо (Чили) - загуба от Чили с 2:3 и реми 0:0 срещу Австралия.

Убийствено пътуване, прекачвания и два мача за отбора ни, които се оказват старт на сглобяването на един тим, който 4 години по-късно игра на Европейското първенство. Това е и последното ни участие на голям форум.

2001 г., Кингстън (Ямайка) - правим 0:0 в екзотиката на Карибите.

Стойчо Младенов е треньор, а на терена са хора като Стилиян Петров, Христо Йовов и Димитър Иванков (Марто Петров влиза като резерва). Не успяваме да победим, след като пътуваме дълги, дълги часове за двубоя. Около 6000 фенове на стадиона в столицата гледат единственото гостуване там на българския тим.

2004 г., Брага (Португалия) - губим от Дания с 0:2 в груповата фаза на Евро 2004, а това се оказва и последното ни участие на голямо първенство.

Португалският град Брага сам по себе си не е някаква екзотика, а си е европейска дестинация, при това със сериозни традиции на клубния тим във футбола на континента. Но стадионът - това вероятно е най-колоритният такъв изобщо в Европа. Изсечен в скала, напълно различен и зрелищен (на основната снимка).

Паднахме с 0:2, Стилиян Петров бе изгонен, а с поражението отпаднахме, защото вече бяхме загубили с 0:5 от Швеция на старта. От 18 години обаче и това не сме виждали - ние да идем на голям форум, пък там - дори и да ни бият...

Снимка: Getty Images

31 май 2011 г., стадион "Франсоа Коти" в Аячо - Корсика, Франция.

Оставихме го за десерт не само, защото хронологично ни идва последен в списъка с велики географски открития. Паднахме от Корсика на футбол. Тук може и да приключим този материал, но нека върнем лентата.

На петхилядното стадионче, което тогава все още бе използвано понякога от втородивизионния френски Аячо, сборният тим на корсиканците, който не е признат от ФИФА, би българския национален отбор. Ние не само бяхме признати от ФИФА, ами треньор ни бе носител на "Златна топка" и световен шампион като играч - Лотар Матеус.

Но някой си Йоан Кавали вкара и даде победата на Корсика, което е със сигурност най-срамната загуба на България на футбол, макар и не официална. Матеус си тръгна месеци по-късно, изумен от случващото се във футбола ни и в отбора ни, като разкри за бири по стаите, среднощни купони и отношение, което е срамно за национални играчи. Написа по-късно в автобиографията си неща, които обясняват много, ако погледнем днес къде е футболът ни, 11 години след онзи двубой и период.

И така - от Доха с първия гол на великия Ицо, през Кожани с дебюта на Бербатов, до ... Доха, където домакинът на световното ни би рутинно.